Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.09.2012 20:43 - Да се смирим!
Автор: diado Категория: Други   
Прочетен: 2077 Коментари: 11 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Не чета вестници. Не искам да гледам и новините по телевизията, но те все някак успяват да стигнат до мен – кого застреляли, кого заклали, кой бандит се отървал с условна присъда или направо бил обявен за невинен – докато и него го застрелят. Тогава ще разберем, че всичките му престъпления са били известни на съответните органи, които са го водили на ”регистрация”. Вече няма осъден за престъпления. Има регистриран. Може пък полицията и правосъдието да са минали към статистиката – регистрират, анализират, информират… и толкоз.

 

Статистиката е обсебила и другите новини. Нямам предвид само цените на зърното и горивата – това ясно. Подслаждането и разнообразяването на новините иде от най-различни класации – най-добър град за живеене, най-бедна държава, най-щастливо население. Вчера имаше жизнено важна информация за най-доброто работно място. Най-важното за работното място било да е тихо и спокойно. Не да се върши работа, не колегите да са интелигентни, енергични и работливи, не организацията да способства ефективност на действията им, не! Важно е да е тихо и спокойно. Като в гробище. Или блато.

 

Да не си помислите, че критикувам научното заключение на изследователския екип. Отнюд не! Напротив, чувствам се някак горд и доволен, щото аз отдавна съм стигнал до същото заключение – най важно за шефа, независимо от ранга му, е в стадото му да е тихо и кротко. Работата, тя все някак ще върви, няма къде да иде. Пък и да не върви, шефът знае триста хитринки, с които да се оправдае пред неговия си шеф. Той пък от своя страна знае как да се направи, че вярва на тези хитринки, защото и той прилага същите към своя шеф, който пък… сещате се.

 

Веднъж заблатено, мястото не допуска работари и хора с идеи, защото работата е движение, а движението разбутва тинята в блатото и тя изплува на повърхността, издавайки неприятен мирис. Кому е нужно това? Блатото бързо дръпва нашественика и го стиска в прегръдките си, докато и той се превърне в тиня. Ако пък се окаже твърде упорит и борбен, започва да го спъва с коренищата си, да го дърпа в подмолните си дупки, да го задушава с миризмите си, докато той побегне в ужас да търси спасение със заблудата, че другите блата са различни и той ще помогне да се превърнат в бистри езера.

 

„Човек се учи докато е жив” – едно от многото клишета, но понякога и в клишетата има нещо вярно. Осъзнавайки блатното правило, аз се бях заблудил, че то е наложено от хората - лошите, мързеливи, безхаберни и глупави хора. Нищо подобно… но по-добре да ви разкажа.

 

Прибирам се от работа по „Солунска”. Зяпам по фасадите на къщите – някои претенциозни, но по изконния български обичай никога не поддържани и добили печалния вид на престаряла красавица, която буди само съжаление, други, от самото начало невзрачни и струпани набързо, колкото да има къде да се живее, трети нови, с остри неприветливи контури и ярка жълто-оранжева окраска (откъде дойде тази мода). Минават ми разни мисли според настроението ми от деня.

 

Между сградите, по-близо до „Ботев”, се белее Първа евангелска църква. Другите сгради и погледна и не, но нея винаги удостоявам с внимание. Обичам църквите и манастирите. Не знам защо. Наистина не знам.

 

Наскоро забелязах до двора на църквата семпло кафене. По-точно забелязах надписа на витрината, макар да беше написан с невзрачна сиво-бяла боя, с по-скоро дребен шрифт за целта, за която е поставен: „Кафене – книжарница”, „Възможно ли е?”.

 

 

Така е устроен мозъкът човешки, че забелязва най вече нещата близки за момента на притежателя му. През годините съм сменил много служебни коли. Всеки път на пътя най-често срещах коли от марката, която карах в момента. Така и с кафенето-книжарница – впоследствие разбрах, че то си стояло там месеци преди да го забележа, но го забелязах едва след като издадох книжка.

 

Рекох си: „Само за моята книжка е това кафене”. Малко са тези, които ще я вземат от щанда в книжарницата – нито са ме виждали, нито са ме чували. Виж, ако в кафенето я прелистят докато си пият кафето и им хареса, може и някой да си я купи.

 

Влязох и без да се фокусирам върху заглавията на книгите в няколкото шкафа, направо се обърнах към жената зад кафе машината.

 

-         Добър ден! Аз съм един млад автор, макар да не личи по външния ми вид. Дали моята книжка би ви заинтересувала?

-         Ами то всъщност аз не знам. Трябва пасторите да кажат.

-         Аааа, щом ще казват пасторите значи няма да стане. Аз съм неверник и в книжката това става ясно - едва сега се огледах. Действително всички книги бяха на религиозна тематика – Нищо, все пак ще Ви подаря една… като Ви стане скучно… Довиждане!

 

На излизане се обърнах – кафето не беше до оградата на църквата, а вътре в двора.

 

След седмица две рекох да се отбия отново. Човъркаше ме как е приела книжката жената. Ако изобщо я е отворила.

 

-         Аааа колегата! Здравейте! – посрещна ме с широка усмивка жената.

 

Обикновено бързо забравям хората, с които се срещам епизодичо, да не говорим за имена. Не си спомнях да съм споменавал къде работя, а и физиономията на жената не ми напомняше нищо.

 

-         Колега?

-         Ами да. В книжката нали пишете къде сте работили. Били сме колеги. Макар, че не сме се виждали, няколко години сме работили по едно и също време във фирмата.

-         Значи сте попрочели от книжката?

-         Цялата я прочетох. Много ми хареса. И не сте неверник. Може да сте атеист, но принципите и мирогледа Ви отговарят на Божиите правила. Пасторите и те я одобриха и нямат нищо против да я има в кафенето.

 

Заговорихме се за разни неща – кой къде е работил във фирмата, как нещата там не са ни били по сърце, за трудностите да се намери работа, за мизерните възможности за някакво спасение. Постепенно разговорът се измести към Бога. По принцип избягвам да дискутирам религиозни теми с вярващи, защото след първите няколко паса, разговорът навлиза в сферата на ирационалното и нелогичното и ме кара да млъкна. Защо да го започвам тогава? Този път обаче, мекотата, с която ми опонираше жената и липсата на обичайните за силно вярващите менторски нотки в гласа й ме увлякоха. Когато излязох си погледнах часовника и установих, че не съм бил вътре половин-един час, а цели два часа и половина.

 

Продължавах да въртя разговора в главата си. Често правя така – задавам въпроси, които съм пропуснал да задам, сещам се за аргументи, които не са ми дошли когато са ми били необходими. Повтарях си заключението й в края на разговора ни: „Господ иска от теб да се смириш. Още не си се смирил истински, затова Бог ти праща изпитания”.

 

Значи това искал от мен Господ – да се смиря. Нищо друго. Само да се смиря. Иначе - изпитание след изпитание. Или по-точно наказание след наказание. Значи Господ не се интересува прав ли съм или не съм, правдата ли защитавам или неправдата. Важното е да се смиря. Да призная пълната му власт над мен. И над всичко. Да приема всяка неправда, защото явно съм неспособен да проумея далновидността Му. Тогава ще бъда ПРАВЕДЕН и Той ще ме пощади. Значи Бог няма време да се занимава с убийците, изнасилвачите, мутрите, политиците, милиардерите, терористите самоубийци, американските „миротворци”. Той се е хванал с мен – несмирения. Аз съм му най-важен. Мен трябва да укроти първом от всичките си Божи дела.

 

Сетих се за шефовете си през годините. И за тях се оказвах важна задача – зарязваха проектите и бюджетите си за да ме наставляват и приканват – какво – да съм по-усърден в работата си, да съм по съвестен при изпълнение на задачите си, да действам в интерес на фирмата... Не! Те искаха от мен едно! Да се смиря! Да спра да забелязвам мързела, шикалкавенето, некадърността, откровената глупост! Да се смиря! Да наведа глава и да сведа мирогледа си до съдържанието на собствената си паничка – колкото по-сведена главичката – толкова по-пълна паничката.

 

И тогава осъзнах! Едно време, отдавна, когато всички държави са имали царе и крале, те са били божи наместници на земята. Сега, когато царете и кралете станаха кът, божи наместници на земята са нашите началници – от най-големия, до най-малкия. И единственото, което те искат от нас, за да ни оставят да живеем живота си е това, което иска Господ. Да се смирим!

 




Гласувай:
7



Следващ постинг
Предишен постинг

1. tit - Смирението е емоционално равновесие, мисля...
08.09.2012 21:03
Плюс упование в Бога, но не съм религиозна и ...много ми е позната реакциятата ти!:))
Беше ми драго да намина!:)
цитирай
2. diado - Плюс упование в Бога, но не съм ре...
08.09.2012 21:09
tit написа:
Плюс упование в Бога, но не съм религиозна и ...много ми е позната реакциятата ти!:))
Беше ми драго да намина!:)

И на мен ми е драго... когато наминаваш. :))))
цитирай
3. diado - "Първите крале са от не повече от 270 години..."
08.09.2012 23:47
Явно сме чели различни материали по история.

Освен ако говориш точно за понятието "крал", за което не мог ада споря, ако не направя справка в гугъл.

Струваше ми се, че става ясно, че под "крале и царе" съм имал предвид всички титли на монарси - кесари, цезари, кайзери, императори, кингове, куини, роата и т.н., които, убеден съм, са съществували далеч по-назад във времето от 270 години и далеч не единствено в приказките.
цитирай
4. tota - Толкова добре познато ми е всичко, което сте написали...
09.09.2012 00:24
И от мен искаха да се смиря, а аз все още не мога да го направя...дори си позволявам да разсъждавам, кое би било по - добре - смирението или примирението с всичко това, което се случи на нашето поколение...Но ми повтаряха, че смирението било по - правилно. Ами като съм си бунтарка по дух, дали ще съумея да стана смирена?

Поздрави!!
"Веднъж заблатено, мястото не допуска работари и хора с идеи, защото работата е движение, а движението разбутва тинята в блатото и тя изплува на повърхността, издавайки неприятен мирис. Кому е нужно това?
Блатото бързо дръпва нашественика и го стиска в прегръдките си, докато и той се превърне в тиня.
Ако пък се окаже твърде упорит и борбен, започва да го спъва с коренищата си, да го дърпа в подмолните си дупки, да го задушава с миризмите си, докато той побегне в ужас да търси спасение със заблудата, че другите блата са различни и той ще помогне да се превърнат в бистри езера."
цитирай
5. анонимен - Асен Ал., София
09.09.2012 00:31
Хареса ми. Поздравления!
цитирай
6. diado - И от мен искаха да се смиря, а аз все ...
09.09.2012 00:39
tota написа:
И от мен искаха да се смиря, а аз все още не мога да го направя...дори си позволявам да разсъждавам, кое би било по - добре - смирението или примирението с всичко това, което се случи на нашето поколение..."


И аз не успявам да се смиря. Опитвам се да се примирявам. Не с всичко наведнъж. Невъзможно е. С всяко нещо поотделно. Не винаги успявам.
цитирай
7. анонимен - Ако Господ не иска от нас да се сми...
09.09.2012 03:30
Ако Господ не иска от нас да се смирим, всички ще започнат да си мислят че са прави. Че те са най-прави. И такива като тебе включително, дето се мислят за голяма работа и не искат да добавят и един блог в графа "любими".
цитирай
8. epicfail - : )
09.09.2012 04:39
Кармата не е нещо измислено, а е нещо реално - отражението на действията ни в света, което рефлектира и върху нас.
цитирай
9. monaliza121 - Смирението е себеовладяване, а не примирение /покорство/
09.09.2012 06:42
Не! Те искаха от мен едно! Да се смиря! Да спра да забелязвам мързела, шикалкавенето, некадърността, откровената глупост! Да се смиря! Да наведа глава и да сведа мирогледа си до съдържанието на собствената си паничка – колкото по-сведена главичката – толкова по-пълна паничката.
цитирай
10. diado - И такива като тебе включително, ...
09.09.2012 10:43
анонимен написа:
И такива като тебе включително, дето се мислят за голяма работа и не искат да добавят и един блог в графа "любими".


Виноват. Но не защото се мисля за голяма работа. Много е дълго и сложно за обяснение. Накратко - не чета ничии блогове, дори на тези, които са ме включили в "любими" (простете ми ако можете!). Не чета и художествена литература. От години. Причините, както казах са сложни за обяснение.

А това тук е моята "дупка в гората", в която си викам радостите и скърбите. Ако някой ме чуе - добре. Ако откликне - още по-добре. Но идеята не е да общувам - за това има форуми, а да си викам за да отпуша напрежението. Дали някой ще ме чуе това не е съществено.
цитирай
11. diado - Смирението е себеовладяване, а не ...
09.09.2012 10:47
monaliza121 написа:
Смирението е себеовладяване, а не примирение /покорство/


Примирението е пасивно покорство - отказ от борба и съпротивление поради невъзможност да го сториш.

Смирението е активно покорство - отказ от борба и съпротивление поради осъзнаване на предимствата на такова поведение.

Резултатът и в двата случая е един - отказ от борба и съпротивление.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: diado
Категория: Други
Прочетен: 119750
Постинги: 163
Коментари: 301
Гласове: 449
Архив