Лапне го и започва да го премята из устата си - мумулиже го, прехвърля го с език във всички посоки, предъвква го с беззъбите си венци, мляска, сумти, и когато всички вече са приключили с храненето и отдавна са забравили за нея, го изплюва, защото не може да го преглътне.
Най-после проумях тази жена. Тя е като планинска река в ранна пролет - буйна, изумрудена, пенлива, отнасяща по пътя си меката пръст, дребните камъни и клечетак, но нежно обгръщаща и галеща здравите гранитни морени.
Тя не е за страхливци, мекушави или търсещи спокойствие и отмора. Не е за домошари и съзерцателни мечтатели - те могат само да я гледат отстрани и да й се възхищават.
На всеки осмелил се да нагази във водите й тя ще донесе неизпитвани трепети, но и предизвикателства, адреналин и запомнящи се за цял живот преживявания, но и напрежение до краен предел, без миг отпускане и място за грешка.
С нея може да се надява да остане до края само онзи, който притежава вътрешната здравина и устойчивост на гранита, но и мекота на формата, която да не позволи на вълните й да го преобърнат и свлекат по склона до пълното му разрушаване.
Само той би могъл да я последва до неизбежното укротяване в края на пътя й.
- Задръжте вратата, моля Ви!
Задържам вратата и се отдръпвам да пропусна жената - около трийсет и пет и детето й - момченце на около шест. Жената ускорява крачка и даже подтичва. Момченцето върви бавно, съсредоточено ровейки в пликче с бонбони.
- Хайде, Викторе, по-бързо - подканя го майка му, но то не реагира - Хайде, хайдееее! - гласът на жената звучи притеснено.
Детето не ускорява крачки, но най-после влиза след майка си и се отправя след нея по стълбите към първия етаж, докато аз се насочвам към асансьора.
- Да не искаш да си разсипя бонбоните, да изпопадат по земята! - тросва с най-после момчето.
- Извинявай, не съобразих! - отвръща майка му с мек глас.
- Ти луда ли си, ма! - гласът е детски, но интонацията е мъжка, обиграна.
- Извинявай! - долавям приглушено от горния етаж, дръпвайки вратата на асансьора.
Магазинчето ни (така се и казва – „Магазинчето”) работи вечер до единайсет. Сигурно ако работеше до 9 всички щяхме да сме си напазарували до осем и половина, но то работи до единайсет и ми се е слчувало да хукна по стълбите в единайсет без пет.
Година и половина оставих дъщеря ми сама да разхожда кучето. С възпитателна цел. Спи й се сутрин, закъсняла е вечер... нейна работа – предупредих я, че кучето е отговорност. Е, в „извънредни” ситуации поемах дежурствато като изключение и държах да се знае, че е изключение.
След около година реших, че каквото е имала възможност да научи е научила и да продължавам в този дух би било обикновен старчески егоизъм. Поех разхождането в почивните и празнични дни - така и така практически нищо не правя, а тя има ангажименти. Нека се поотпусне.
Използвам разходките да пазарувам от „Магазинчето”. Връзвам кучето за оградката на малката градинка по-далече от вратата. Кучето е добро, но хората не са длъжни да го прескачат за да влязат в магазина. Хората обаче много му се лепят. Не знам защо. Нито е красиво, нито особено миловидно. Обикновено помиярче. Може би защото изглежда малко поради размерите си. Или пък защото е чисто бяло... Не знам.
Ходят при него и се оптитват да го заговорят или погалят. То, всъщност тя, щото е госпожица, много обича да бъде галено и вкъщи постоянно е из ръцете ни, особено моите, но на повечето желаещи да му се порадват ръмжи и даже ги лае като настъпва към тях и опъва верижката. Някои се плашат, щото все пак е среден размер и като се озъби е далеко от миловидността на болонка, а повечето ме поглеждат гузно-недоволно „Аз само исках да го погаля, пък то...”
Чудя се защо им е толкова трудно да разберат. Красивата жена или красивият мъж, със сигурност биха искали хората да ги забележат и да бъдат благоразположени към тях, но едва ли биха били щастливи, ако всеки който ги хареса на улицата, се хвърли да ги прегръща и целува. Струва ми се, че с повечето кучета е същото.
Като гледам, в последните години, българите ставаме все по-добродушни и по-добродушни. Дори и тийнейджърите.
Откъде се взе толкоз дбродушие у тоз изстрадал народ?
Не чета вестници. Не искам да гледам и новините по телевизията, но те все някак успяват да стигнат до мен – кого застреляли, кого заклали, кой бандит се отървал с условна присъда или направо бил обявен за невинен – докато и него го застрелят. Тогава ще разберем, че всичките му престъпления са били известни на съответните органи, които са го водили на ”регистрация”. Вече няма осъден за престъпления. Има регистриран. Може пък полицията и правосъдието да са минали към статистиката – регистрират, анализират, информират… и толкоз.
Статистиката е обсебила и другите новини. Нямам предвид само цените на зърното и горивата – това ясно. Подслаждането и разнообразяването на новините иде от най-различни класации – най-добър град за живеене, най-бедна държава, най-щастливо население. Вчера имаше жизнено важна информация за най-доброто работно място. Най-важното за работното място било да е тихо и спокойно. Не да се върши работа, не колегите да са интелигентни, енергични и работливи, не организацията да способства ефективност на действията им, не! Важно е да е тихо и спокойно. Като в гробище. Или блато.
Да не си помислите, че критикувам научното заключение на изследователския екип. Отнюд не! Напротив, чувствам се някак горд и доволен, щото аз отдавна съм стигнал до същото заключение – най важно за шефа, независимо от ранга му, е в стадото му да е тихо и кротко. Работата, тя все някак ще върви, няма къде да иде. Пък и да не върви, шефът знае триста хитринки, с които да се оправдае пред неговия си шеф. Той пък от своя страна знае как да се направи, че вярва на тези хитринки, защото и той прилага същите към своя шеф, който пък… сещате се.
Веднъж заблатено, мястото не допуска работари и хора с идеи, защото работата е движение, а движението разбутва тинята в блатото и тя изплува на повърхността, издавайки неприятен мирис. Кому е нужно това? Блатото бързо дръпва нашественика и го стиска в прегръдките си, докато и той се превърне в тиня. Ако пък се окаже твърде упорит и борбен, започва да го спъва с коренищата си, да го дърпа в подмолните си дупки, да го задушава с миризмите си, докато той побегне в ужас да търси спасение със заблудата, че другите блата са различни и той ще помогне да се превърнат в бистри езера.
„Човек се учи докато е жив” – едно от многото клишета, но понякога и в клишетата има нещо вярно. Осъзнавайки блатното правило, аз се бях заблудил, че то е наложено от хората - лошите, мързеливи, безхаберни и глупави хора. Нищо подобно… но по-добре да ви разкажа.
Прибирам се от работа по „Солунска”. Зяпам по фасадите на къщите – някои претенциозни, но по изконния български обичай никога не поддържани и добили печалния вид на престаряла красавица, която буди само съжаление, други, от самото начало невзрачни и струпани набързо, колкото да има къде да се живее, трети нови, с остри неприветливи контури и ярка жълто-оранжева окраска (откъде дойде тази мода). Минават ми разни мисли според настроението ми от деня.
Между сградите, по-близо до „Ботев”, се белее Първа евангелска църква. Другите сгради и погледна и не, но нея винаги удостоявам с внимание. Обичам църквите и манастирите. Не знам защо. Наистина не знам.
Наскоро забелязах до двора на църквата семпло кафене. По-точно забелязах надписа на витрината, макар да беше написан с невзрачна сиво-бяла боя, с по-скоро дребен шрифт за целта, за която е поставен: „Кафене – книжарница”, „Възможно ли е?”.
Така е устроен мозъкът човешки, че забелязва най вече нещата близки за момента на притежателя му. През годините съм сменил много служебни коли. Всеки път на пътя най-често срещах коли от марката, която карах в момента. Така и с кафенето-книжарница – впоследствие разбрах, че то си стояло там месеци преди да го забележа, но го забелязах едва след като издадох книжка.
Рекох си: „Само за моята книжка е това кафене”. Малко са тези, които ще я вземат от щанда в книжарницата – нито са ме виждали, нито са ме чували. Виж, ако в кафенето я прелистят докато си пият кафето и им хареса, може и някой да си я купи.
Влязох и без да се фокусирам върху заглавията на книгите в няколкото шкафа, направо се обърнах към жената зад кафе машината.
- Добър ден! Аз съм един млад автор, макар да не личи по външния ми вид. Дали моята книжка би ви заинтересувала?
- Ами то всъщност аз не знам. Трябва пасторите да кажат.
- Аааа, щом ще казват пасторите значи няма да стане. Аз съм неверник и в книжката това става ясно - едва сега се огледах. Действително всички книги бяха на религиозна тематика – Нищо, все пак ще Ви подаря една… като Ви стане скучно… Довиждане!
На излизане се обърнах – кафето не беше до оградата на църквата, а вътре в двора.
След седмица две рекох да се отбия отново. Човъркаше ме как е приела книжката жената. Ако изобщо я е отворила.
- Аааа колегата! Здравейте! – посрещна ме с широка усмивка жената.
Обикновено бързо забравям хората, с които се срещам епизодичо, да не говорим за имена. Не си спомнях да съм споменавал къде работя, а и физиономията на жената не ми напомняше нищо.
- Колега?
- Ами да. В книжката нали пишете къде сте работили. Били сме колеги. Макар, че не сме се виждали, няколко години сме работили по едно и също време във фирмата.
- Значи сте попрочели от книжката?
- Цялата я прочетох. Много ми хареса. И не сте неверник. Може да сте атеист, но принципите и мирогледа Ви отговарят на Божиите правила. Пасторите и те я одобриха и нямат нищо против да я има в кафенето.
Заговорихме се за разни неща – кой къде е работил във фирмата, как нещата там не са ни били по сърце, за трудностите да се намери работа, за мизерните възможности за някакво спасение. Постепенно разговорът се измести към Бога. По принцип избягвам да дискутирам религиозни теми с вярващи, защото след първите няколко паса, разговорът навлиза в сферата на ирационалното и нелогичното и ме кара да млъкна. Защо да го започвам тогава? Този път обаче, мекотата, с която ми опонираше жената и липсата на обичайните за силно вярващите менторски нотки в гласа й ме увлякоха. Когато излязох си погледнах часовника и установих, че не съм бил вътре половин-един час, а цели два часа и половина.
Продължавах да въртя разговора в главата си. Често правя така – задавам въпроси, които съм пропуснал да задам, сещам се за аргументи, които не са ми дошли когато са ми били необходими. Повтарях си заключението й в края на разговора ни: „Господ иска от теб да се смириш. Още не си се смирил истински, затова Бог ти праща изпитания”.
Значи това искал от мен Господ – да се смиря. Нищо друго. Само да се смиря. Иначе - изпитание след изпитание. Или по-точно наказание след наказание. Значи Господ не се интересува прав ли съм или не съм, правдата ли защитавам или неправдата. Важното е да се смиря. Да призная пълната му власт над мен. И над всичко. Да приема всяка неправда, защото явно съм неспособен да проумея далновидността Му. Тогава ще бъда ПРАВЕДЕН и Той ще ме пощади. Значи Бог няма време да се занимава с убийците, изнасилвачите, мутрите, политиците, милиардерите, терористите самоубийци, американските „миротворци”. Той се е хванал с мен – несмирения. Аз съм му най-важен. Мен трябва да укроти първом от всичките си Божи дела.
Сетих се за шефовете си през годините. И за тях се оказвах важна задача – зарязваха проектите и бюджетите си за да ме наставляват и приканват – какво – да съм по-усърден в работата си, да съм по съвестен при изпълнение на задачите си, да действам в интерес на фирмата... Не! Те искаха от мен едно! Да се смиря! Да спра да забелязвам мързела, шикалкавенето, некадърността, откровената глупост! Да се смиря! Да наведа глава и да сведа мирогледа си до съдържанието на собствената си паничка – колкото по-сведена главичката – толкова по-пълна паничката.
И тогава осъзнах! Едно време, отдавна, когато всички държави са имали царе и крале, те са били божи наместници на земята. Сега, когато царете и кралете станаха кът, божи наместници на земята са нашите началници – от най-големия, до най-малкия. И единственото, което те искат от нас, за да ни оставят да живеем живота си е това, което иска Господ. Да се смирим!
