Само тя ще ми липсва когато умра.
Говори тъжни неща - за дядо си бежанец от Тракия, умрял на място виждайки продадения си вече добитък да се връща в продадената вече родна къща, за разрушения полувековен дом на родителите си в центъра на София, седящи до прозореца в новопостроената кооперация, гледащи го от етажа и плачещи...
Говори, а очите му се усмихват. От цялото му същество се излъчва топлота и благост. И човещина.
Такива хора са се раждали рядко и семето, от което са са раждали отдавна се е разпиляло и изчезнало завинаги.
Абра е онова снежно бяло поми, дето ви казах, че много обичам да го галя.
Не знаех, че „абра” на португалски означавало „отворен”. Имам роднини в Бразилия, забягнали там преди 80 години. Понеже братовчедката знае само португалски, пък аз само португалски не знам, ползваме Гугъл преводача в мейлите си. Ползвам го английски-португалски и обратно, щото през английски преводите са най-малко чудати (в началото пробвах португалски-български – леле мале!). Та тя веднъж явно ме е питала „как е кучката Абра”, а чичо Гугъл превежда достолепно: “How is the open bitch?” – за френскоговорящите – „Как е отворената кучка?”.
В работни дни телефонът ми звъни сутрин два пъти – първия път да ме събуди и след десет минути пак, за да знам, че вече трябва да ставам. Обичам тези сладки минути между съня и истинското събуждане. Абра, само след едно-две изгонвания, се научи да влиза при мен само след второто позвъняване и да не се хвърля да ме ближе, а кротко да седи до кревата, в очакване да спусна крака, за да легне върху тях да я галя.
В почивните дни пък не идва докато не чуе да скърца кревата от моето ставане, по скоро сядане, преди да стана. Влита в стаята като хокеист в атака и се пльосва в краката ми за задължителното сутрешно галене.
Тази сутрин (къде десет часа) се събудих, размърдах се – Абра не идва. Станах – няма я. Влизам в хола, а тя легнала на кравай в краката на жена ми и от двете струи негативна енергия.
- Тая що не дойде при мен? – питам жената (не кучката естествено).
- Ще дойде тя! Като я замлатя!
- Щооо?!?
- Ми дадох и сутринта пържени филийки, а тя взела, че ми изровила всичките калдаръмчета от голямата саксия на балкона и си заровила филийките. После навила калдаръмчетата на гнездо и ги турила в саксията като салата. Като я докопам…
Кучката ме гледа изотдолу без да развива кравая. Изчака ме да седна пред компютъра, и както й е обичай, се навря между двама ни.
Как да не я галиш!
Само човек с достатъчно пари може да бъде истински честен, принципен, щедър, смел, прощаващ и да запази достойнството си.
Не вяврвате?
Опитайте се да бъдете истински честни пред работодателя си, когато знаете, че той е последният ви източник на пари, за да нахраните семейството си. Буквално.
Опитайте се да запазите принципите си в същата ситуация.
Опитайте се да бъдете щедри, когато не ви стигат парите за елементарни нужди.
Опитайте се да бъдете смели и да изказвате открито мнението си, когато зависите от едно намигване на силните.
Опитайте се да простите (което ще рече да забравите) некадърността и подлостта на лекаря си, ако не можете да си платите, за да отидете при истински лекар.
Опитайте се да запазите достойнството си, когато не можете да си позволите нищо от по-горе казаното.
Аз опитах.
Много пъти.
И се убедих - невъзможно е!
А на жените на им пука.
Трамваят, мрачен и сънен в други дни, днес жужи като млад кошер. Самоходни букети освежават слънчевите улици.
Пред училището срещу „Малкото НДК”, скрито дълбоко зад сенчеста градина, там където обикновено чакат три-четири таксита, са спрели няколко коли.
Най-отпред, тежко приклекнало като щангист, блести на слънцето ново черно БМВ. Задната врата, откъм улицата, се отваря и от нея излиза млада жена с платинено руса коса, в прилепнала черна изискана рокля с пестеливи орнаменти. В лявата си ръка държи богат дизайнерски букет. Обръща се, и с дясната си ръка поема ръката на момченце, явно първолак, с прическа на юпи от Уолстриийт, в безупречен черен костюм с бяла риза и стилна вратовръзка.
Момчето стъпва уверено, носейки малко непохватно, но гордо букета. Двамата се изгубват в сянката на градинката.
Таткото, в черен костюм, с гладко избръсната глава, насочва муцуната на баварското чудовище за излизане. По улицата отзад прииждат няколко коли и без да спират, плахо се отдръпват вляво за да направят място на черната лимузина. Последно в късата колона е едно такси. Баварецът бавно, но уверено навлиза в лентата и засича таксито на около метър. Няма клаксони. Дори устните на таксиджията не помръдват в познатата фраза. Таткото, с восъчно спокойно лице, без да се оглежда, доизтегля колата и все така бавно се включва в движението... Момент! Това не е таткото. Това е шофьорът на таткото, който с отегчено изражение е запълнил с тежкия си тъмен костюм дясната седалка.
Едно обикновено българче уверено слага краче на първото стъпало на житейската си стълба.
Аз имах късмет. Моето диамантче се казва Ести. Макар, че отдавна не пиша по клубовете, с нея от време на време си пускаме по някой мейл.
Не сме се виждали. Освен на снимка. Веднъж пуснах една загадка във форума, тя я разгада първа и й пратих по мой познат обещаната бутилка „Бейлис”. Помолила майка си да я вземе, щото й било по на път, а аз от тогава я бъзикам, че пуска майка си напред през минните полета.
В последната ни размяна на мейли, от смешка на смешка стигнахме до въпроса как си представям една евентуална наша среща. Ето и моят отговор:
Как да си го представям? Примерно така:
Поканили са ме, както ми обещаха миналата година, за шеф в една фирма. Още първата седмица тръгвам по страната да си обиколя подчинените.
Късно вечерта пристигам в Бургас. Перспективата да прекарам самотна нощ в пуст извънсезонен хотел, ми дава кураж да ти се обадя.
- Здравей... аз съм в Бургас...
- Да се видим – довършваш изречението ти.
- Къде? – преглъщам на сухо.
- Хотел „Калифорния” – стая 307.
В главата ми зазвучава сладко-дрезгавия глас на Крис Норман.
Избръсвам се. Изкъпвам се. Не слагам одеколон – не обичам ухаещи мъже. Поглеждам в Гугъл мапс за адреса. Вече е девет и половина. Пътьом взимам цвете от ярко осветено магазинче. Не, не роза – тривиално. Някакво екзотично стръкче, с винено-виолетови цветчета. Не е и орхидея – прекалено предвзето. Взимам и бутилка траминер „Хан Крум”. Не разбирам от вина, но един от шефовете ми – чужденец, който разбираше, пиеше само такова.
Паркирам авенсиса пред хотела и влизам, кимайки бегло за ”добър вечер” към рецепционистката, която ми отговаря със също толкова бегла усмивка. Взимам асансьора до третия етаж. Поглеждам указателната табелка и свивам вляво. Стая 307 е скътана в дъното на полумрачния коридор.
Спирам пред вратата, поемам си дъх и с уж спокойна ръка почуквам три пъти. От допира вратата се открехва. Побутвам я – вътре е тъмно.
- Ести? – правя крачка, после още една – Ести?
С двете крачки вече съм излязъл от малкото преддверие и погледът ми попада на кървав отблясък върху широкото „кинг сайз” легло. На лунната светлина, процеждаща се през ефирното перде на прозореца, се очертава червена сатенена нощница, нежно обгърнала женски ханш и едва докосваща началото на сладострастно закръглено бедро, смътно загатнато в летния си загар върху светлия чаршаф. Разпилени коси са потопили в черна сянка лицето.
Замръзвам омагьосан. Ръката ми сама посяга към катарамата на колана, докато краката ми трескаво изхлузват неразвързаните обувки. Едва не падам, измъквайки се от примката на панталона и почти се строполявам върху леглото. Устните ни се привличат като магнити, намират се, губят се, и отново се вкопчват едни в други като удавници във водовъртеж.
Нямаме дъх за думи.
Ръцете ми трепетно галят бедрата и се спускат нагоре, загребвайки кръвта на сатена. Тялото под тях се извива като протягаща се котка, за да им помогне. Сърцето ми се блъска в гърдите като орел в тясна клетка. „Вазов” – кой знае защо проблясва мълния през съзнанието ми и потъва в мрака...
В този миг, вратата на банята се отваря и хвърля изгаряща светлина върху вплетените ни тела. В рамката, контражур, застава женски силует.
- Благодаря мамо! Оттук поемам аз!
.jpg)
Ето и втори жокер - близък план.
Който познал - познал.
И такаааа.... верният отговор е...
Костилки от сливи, които се използват за гориво.
На нашата улица има 14 къщи. Две от тях се отопляват с костилки от сливи.
Е, и греяна троянска сливова, разбира се.
Пазарих го да ми събори стария паянтов сайвант. Дъбовите греди и събирания четирийсет години „материал за потряб’а” грубо бяха към четири кубика. За друго не стават, но за огрев са перфектни – има-няма 180 лв. Към 200 тухли и към 500 керемиди за него и отделно 100 лв за труда – да го събори и разчисти мястото. Работа за сам човек за една седмица. Той на месец като „байчо” в едно училище получава 220 – долу-горе става. Като бонус му харизах и дограмата, дето я смених – 5 трикрилни и 2 единични прозореца, двукатни – прозорците да си прави парник, пък касите да ги гори (не му пречело, че били боядисани). Не мисля, че съм го използвал, пък и той се съгласи на момента.
Събори сайванта за три дена, прибра дървенията, струпа керемидите и повечето тухли на подредени кубове и остана към кубик и половина трошляк и пръст да се изхвърлят.
Това беше преди три месеца. От тогава трудовият ритъм се наруши и технологичният процес направо спря.
Преди месец го подсетих, че ми се иска да си разчистя двора – Гошо, друг комшия, обещал да вземе събраните тухли и да си избере още от трошляка, та това спирало Игнат да си довърши работата.
Завчера си дойдох, викам си – ще взема да разчистя, не ми се чака Игнат, той и без това свърши основната работа. Появи се и той:
- Оооо, софиянец! – редовният му поздрав, откакто заживях в София – кво правиш, бе?
- Нищо. Чакам Годо.
- Чакаш го... кво?
- Нищо, нищо (не ми се обяснява кой е Годо, още повече, че и аз знам само заглавието на пиесата). Мисля да поразчистя там сайванта.
- Абе Гошо още ме мотай, завчера пак му казах да си прибере тухлите – много бил зает. Зает, да го... и него, да си разхожда съдраните гащи.
- Абе, майната му, да ги е взел, не мога да го чакам. Тез дни ще изнеса боклука в чували, ти само да викнеш камион да го извози.
- Бе, мааму деба, аз кат съм поел ангажимент... – ядоса се Игнат – казах ти, аз ще са оправям, не е твоя работа тва!
- Няма проблем, знам, че ще я свършиш, ама не ми се чака, пък и нали съм цяла седмица тук... той Гошо, кат го гледам че от десет години му е подпряно кьошето на къщата с едно бичме да не падне, кой го знае кога ще му дойде ищах за моите тухли...
- Няма бе, остави на мен, нали ти казах... пък и капаро ми е дал... остави на мен – набързо и нервно слага точка Игнат и обидено тръгва от нашата порта към неговата, през улицата. Знам го кога е обиден – навежда глава като испански бик на корида, не поглежда встрани и ходи по-бързо от обикновено, като си тътрузи особено краката.
На другия ден съм подпрял една врата на терасата и я „освежавам” с нов лак по разпореждане на моя си Бойко Борисов. Игнат идва откъм болницата и почти ожулвайки се о Гошовия дувар, та да е по-далеч от нашия, се шмугва като невестулка в техния двор с наведена глава и нервно тътрейки крака.
- Игнатеее, минаваш и селям не даваш (Чудомир).
- Кво, кво?
- Не ме поздравяваш, бе!
- Не съм те видял! – сърдит е още значи. Докачил съм го на чест и достойнство, а то на човек на минимална заплата само тоз капитал му е останал.
На третия ден влязох в бившия гараж, дето го направих на дърварник и гледам половината латекс от ремонта артисал. Бе и на мен ми се видя въз множко като го купувах, ама като ми казаха разхода, по толкоз квадрата, по две ръце и малко да остане, и те ти ги сега 5-6 кила бял и още толкоз сарабозяв. Кво да ги правя?
Разгеле, гледам Игнат виснал на терасата на втрия етаж и гледа като професионален актьор – във всички посоки, но не и в камерата, демек към нашата тераса. Сърдит е.
- Игнатеее, слез да пазарим с теб една далавера!
- А, не мога сега. Уморен съм и съм пиян – пих две ракии на обяд.
- Спокойно бе, няма да те карам да ми рабтиш, слез да приказваме.
Игнат с неохота влиза в стаята и след малко, пак така внимавайки да не погледне към мен, се показа на портата.
- Кво?
- Бе хартисаха ми към 5-6 кила бял латекс и още толкоз модерен цвят...
- Е аз кво да го правя тоз латекс – тросва се Игнат.
- Ми знам ли. Аз мога само да го хвърля, ама викам си, ти може да го плзваш или да го дадеш на някой дето може да му свърши работа... ти познаваш хората тук...
- Ааа, ще го давам – аз ще ползвам. Добре – и се врътва все така сърдит – тъй де – Игнатовото достойнство да не струва една кофа латекс.
Сутринта гледам, на портата ни, от вътрешната страна виси една торба домати. Игнат има най-хубавите домати в махлата. И най-много. Гледа ги табиетлийската и неговите хем раждат много повече от другите, хем са най-едри.
Към обед се задава по улицата. Изправил е главата, не си тътрузи краката и върви по средата на улицата, а не се жули о Гошовия дувар. Вижда ме отдалеч:
- Аз да взема да прибера латекса?
- Ела, вземи едната кофа, аз ще взема другата.
- Добре. Остави го тук, до сливата, аз ще го прибера. Ела да ти покажа каква люлка съм направил - и се вмъква в гаража.
Люлката наистина си я бива – на два метални, сглобени със заварки триножника, към два метра високи, на яки вериги виси стабилна пейка – дълбока и с висока облегалка, с удобна извивка от идеално оформени дъбови дъски, хванати с нитове на метален скелет. Ще събере поне четирима възрастни. Поръчала му я една учителка. От нея само дървения материал за пейката. За останалото, барабар с труда, Игнат й искал 90 лева и уж се били спазарили предварително, ама сега й било скъпо.
- Бе, ще се люлее май Радка (жена му) на нея, ама да видим – заканва се Игнат и по бащин си табиет добавя една тлъста и мазна по адрес на учителката.
