В българсикя език има много турцизми. Само за две поколения са намалели значително - думите, които употребяваха ежедневно баба ми и родителите ми, са напълно непознати и непонятни за моите деца.

Интересно и забавно ми е да гадая как устното предаване, при липса на писмена грамотност е преиначило не само произнасянето, но и значението на някои от тях.

Например, жаргонното "баджак", означаващо в българския "бедро" (най-вече женско), в турския си оригинал означава изобщо "крак" - цял крак - от хълбока до ходилото, включително и крак на маса. Друга дума - "бабаджанка", съм чувал да се употребява за едър човек - мъж или жена (без промяна на окончанието). Всъщност на турски "бабаджан" означава добродушен. Може би турчинът е казал за някого, че е "бабаджан" т.е. добродушен, а онзи е бил едър човек и българинът е решил, че "бабаджан" означава едър.

Подобни метаморфози има и с гръцките думи и изрази. Старото, смятано от мнозина за изконно българско "сполай ти!", в смисъл на "благодаря ти", "бог да те благослови!", всъщност е звукоуподобяващо на гръцкия израз "είς πολλα έτη" (ис пола ети), което ще рече "за много години!", "да живееш много години!".

Но приказката ми беше за една друга турска дума, която в българския език се произнася "бадева" и означава "напразно", "без полза" - "Бадева ходих на пазар, не намерих каквото ми трябваше", "Бадева се блъскаш с тази нива - нищо няма да поникне". Оригиналната турска дума е "бедава" и означава "безплатно", "гратис".

Ремонтирам си къщата в Троян. Гледам в съседната къща се е заселил Дончо - внук на стария Дончо - връстник на баща ми. Синът на стария Дончо отказа да живее в построения специално за него горен етаж и той стоя бая години обзаведен и със спалня постлана с булана (по-старите помнят) и с две кукли седнали на нея, да не е празна.

Сетих се за бащата на стария Дончо - дядо Нино. Помня го възрастен и доста глупав. Едва след време, като пораснах, осъзнах, че не е било от възрастта.

На времето в Троян имаше три железарии - една в Долни край, една в центъра и една в Горни край. Градецът не е голям, но беше трудно да се снабдиш с каквото ти трябва от железарията, защото двамата магазинери все липсваха, а дядо Нино можеше да обслужи максимум пет човека на ден с бавния си ум и крака. Имаше си и троянски лаф за магазинерите в железариите: "Единият - стар, другият - рибар, третият - курвар" - демек никой не може да ти свърши работа, когато ти трябва.

Стариято Дончо - синът на дядо Нино, също беше много прост и глупав човек. Работеше като началник движение на автогарата, което ще рече, че даваше разрешение за потегляне на автобусите и с един зелено-червен "слънчоглед", като тези за влаковете. Сега, като си помисля, интелектът му точно стигаше за тази длъжност - дръж червеното, докато се затвори вратата на автобуса, обърни зеленото, прибери се на топло/сянка, според сезона. Жена му - леля Стефка, си му беше лика-прилика, но един пръст по-оправна и продаваше билети на касата на автогарата. Синът им Николай, явно не е имал много голям избор с гените, защото едва завърши осми клас, на ръба на бавно развиващ се, макар че първи от махалата спа с истинско момиче. Криво-ляво завърши шофьорско училище, но така и не стана шофьор, а се нанесе в къщата на дядо си Нино в Орешак и стана овчар. Ожени се. Родиха му се две деца - Дончо и Стелка. Гените съвсем се бяха износили докато стигнат до тях.

Днес гледам дъщерята на малкия Дончо (не и запомних името) - заглежда кучето ми през оградата и ме пита разни неща за него. Въпросите й са нормални за шест годишно дете.

Само че тя е на 11.

Не знам защо в минутата, в която прехвърлих през ума си тези пет поколения, в главата ми се появи: "бадева хора".

Трамваят завива към „Петте кюшета”. Полусънни мисли блуждаят в главата ми. Тласъкът от спирането на спирката събаря погледа ми върху циганката в оранжево елече навън, която мете отсрещния тротоар. Навела е сандъчето за боклук и лениво го тъпче с крак. Изправя го и хартийките се изсипват обратно на плочките. Пак го навежда и пак тъпче – без стръв, без старание. Изправя го – няколко непослушни хартийки отново се изсулват от сандъчето като по детска пързалка. И пак... Започва да ме хваща съклет. Циганката с търпението на ювелир и упоритостта на дете пред гондола със сладолед, постига своето и събира последните фасове в сандъчето. Понася го към паркирания на десетина метра чувал. Най-после! На втората крачка обаче, оставя сандъчето и небрежно замита няколко фаса от тротоара на трамвайната линия. После продължава да се тътри към кръстовището и да замита боклука към линията.

В полупразното ми до този момент съзнание изплува ясна мисъл: „Ей от това човек не става! Бадева яде хляба и тъпче земята!”

Трамваят потегля с нов тласък и дръпва погледа ми навътре. Последното, което забелязвам е, че циганката, стигнала до края на тротоара, слиза на трамвайната линия и подкарва наметения от тротоара боклук обратно към мястото, където е оставила сандъчето.

Обичам да гледам „Хистъри ченъл”. Сред огньовете на вечните междучовешки войни проблясват искрици на достойнство, героизъм и себеотрицание.

Снощи гледах филмче за заселването на американския запад. Тръгнали кервани да дирят, кой по-добър живот, кой просто оцеляване. През 1846-та един такъв керван заседнал в началото на зимата в планината Сиера Невада. Свършили храната, изяли добитъка за бъдещата ферма, после и конете. Накрая оглозгали и отдавна прегорелите и изсъхнали кокали от предишните барбекюта. А зимата не свършвала и не свършвала.

Като цивилизовани люде, събрали се да обсъдят общото оцеляване, зер да не пропадне всуе семето им, съдбовно за просперитета на човешкия род, и решили, че единствената храна наблизо са самите те.

Теглили клечките и определили кои ще ядат и кои ще бъдат ядени. Тъй като били не само смели, но и високо морални и цивилизовани хора, те не се задоволили с простото решаване на проблема, а помислили и за своето благочестие и духовна чистота – отбелязали надлежно кое парче месо от кого е, та да не се случи тъй, че някой да вечеря с близък роднина – „О, това е благородният и забавен чичо Джо. Питър, вземи си това препечено парченце! Ти не го познаваше отблизо, но уверявам те, че е много сладко старче. Аз ще опитам от съседката Бет. С нея не бяхме много близки приживе, време е да поправим този пропуск!”

Колко от този безценен генетичен материал се е запазил, историята не е отбелязала с точност, но благодарните поколения и досега наричат прохода, в който заседнал кервана, „Донер пас” – на името на водача на кервана, който, пропуснах тази незначителна подробност, решил да мине по-напряко, та объркал пътя и зимата ги сгащила в прохода, вместо на зелените пасища 50 километра по-нататък.

Тодор Колев наивно питаше в една своя песен: „Как ще ги стигнем американците? Че и кога?”.

Никога! – уверено мога да му отговоря. На нас ни липсва тази смелост, здрав разум и най-паче този висок морал! Другото иди-доди, но да отбележим коя вратна пържолка и кое бон филенце от кого е, никога не би ни минало и през ум.

Събота и неделя търчах по болници. Днес търча по институции.

Айде да разкажа. По-отдалеко, както обичам.

Миналия вторник голямата ми шефка се провиква през залата:

-         Всички да си пуснат молби за отпуската която им остава!

-         Ма как така... нали ... такова... десет дни за другата година - настъпва плахо чиновническо брожение.

-         Не бе! Нали за да ти остане за другата година, трябва да си я поискаш и ръководството да ти я откаже. Така наредиха ейчарките.

-         А тези дето наистина искаме да излизаме?

И се почва една...

Накрая шефката се изкрясква (тя има много готин смях и креслив глас):

-         Пускате си молба за всичките дни и на едно листче ми пишете колко реално ще ползвате, за да ви откажа остатъка.

Според мен никъде не пише, че трябва да си я поискаш и да ти я откажат, за да се прехвърли (не повече от 10 дни) за другата година, но всеки ейчар с номера си.

Разгеле викам си, ще си взема един ден в понеделник да мина по трасето, че ми изтича разрешителното за пищова.

На другите места беше достатъчно да си пуснеш молба за отпуск и просто си излизаш. Тук обаче не е така – ако нямаш заповед, не мърдаш.

В петък, в ранния следобед, казвам на прекия шеф, че още нямам информация дали ми е разрешен този ден отпуск, но аз си имам работа и в понеделник, на 6-ти, няма да идвам – да ме води както иска. Той па взе, че се притесни и се разтича. Отиде при шефката, тя ме забравила, подписа набързо молбата и вика: „Тичай да я дадеш на ейчарите, че закъсняхме. Аз ще им си обадя.”.

Тичам аз и от вратата троша леда с едно:

-         Идвам да се моля за отпуск.

-         Нали знаеш, че си безкрайно закъснял – стрелва ме над очилата ейчарката и ми става ясно, че изобщо не се шегува.

-         Виноват, аз даже тичах – продължавам да се правя на идиот.

-         Да ама ние тука вече…

-         Вече сте в отпуск – няма да се отуча да се шегувам не на място

-         Глупости! Даже може да се наложи да останем след работа, ама вече приключихме с тези неща. Ма тя шефката ти що не е писала, че 6-те дни остават за догодина.

-         Ми нали аз искам седем, а тя е написала, че ми разрешава един. Значи…

-         Нищо не значи! Тичай да ти го напише, докато аз заведа молбата.

Тичам. Връщам се.

-         Ето!

-         Добре. Сега иди я занеси при секретарката на шефа, хем ще й обясниш лично защо си закъснял.

Отивам. Три момичета се хилят около едно бюро. Не разпознавам секретарката (те са няколко и не ги знам всичките) и стрелям напосоки:

-         Нося молба за отпуск.

-         Остави я там на стола. Сега ще ги нося – обажда се едното момиче.

-         Ааа, аз съм дошъл да бъда лично набит.

-         !?!?!?!

-         Ейчарката ме прати, да обясня  защо съм закъснял и да си понеса наказанието.

-         Айде, като за пръв път ти се размина – ухилва се секретарката (най-после някой да схване майтапите ми).

Днес изчислявам минимума на трафика и стартирам от къщи точно в 9:10. Изчисления? Трънки! След 40 минути се добирам до Националното следствие. Трябва ми бележка, че не съм им контингент. Нося си и лист. Първия път отидох и мислех, че като си кажа данните, те ще ми дадат кетапа. Не било така. На пропуска подаваш молба.

-         Добре, дайте ми бланка.

-         Не даваме бланки!

-         Извинете, продайте ми бланка.

-         Не продаваме. Няма бланки. Свободен текст.

-         Извинете, може ли някакъв лист.

-         Нямаме.

-         Ще в иго платя.

-         НЯМАМЕ!

Хуквам да търся книжарница. Абсолютно всеки преди мен и след мен минава по същата процедура. Този път обаче съм стрелян заек и си нося лист. Даже три. За всеки случай.

Ядец! Сега имат бланки. Няма начин да надхитриш държавната машина. Питам един пишещ колега:

-         Къде най-близо има банка? – подновяването е през три години, а за три години, ехеее…

-         Не ти трябва банка. Ей, там в оная барачка със знаменцето.

Поучудих се, ама не много – то какво ли няма вече. Отивам при барачката на 20 метра и гледам - розов лист с надпис „Електронно банкиране”. Мамка му и прасе! Как не се сетих толкова време. Направил си човекът електронно банкиране. Превежда си ти таксата от своя сметка, прибира ти 2 лева за таксата и 3 за услугата (банката ти взима 7.50) и пито-платено. Издава ти касов бон и дукимент, че си си платил таксата, на портала на НСС ти го прибират и си готов. Няма обикаляне в радиус 500 метра в студ или жега и висене по опашки. Сметнах набързо – 50 човека на ден, по 2.50 чиста печалба, по 20 дни = 2500. Пей сърце! Изкефи ме човекът, поздравих го, даже си полафихме петнайсетина минути.

Следваща спирка – Психодиспансера. Дават ми бележката и ме пращат на преглед. На асансьора ме чака младо симпатично момче. Отваря ми любезно вратата. За един кабинет сме. Той почуква и чака търпеливо някой да отвори. След близо минута вратата се отваря със замах и леличка със строги очила го фокусира в упор.

-         Аз съм …(не запомних името). Бях на преглед при вас, изписахте ми лекарства и ми казахте да мина след петнайсет дни, за да кажете как да продължа.

-         Аааа не! Днес не може. Днес давам оръжие.

-         Ама Вие казахте...

-         Нищо не съм казала. Нещо си се объркал.

-         Ннннееее… така беше, дадохте ми лекарство и казахте да дойда на петнайстия ден да ви кажа….

-         Да де, да. Така съм ти казала, ма днес не може. Ела утре… някъде следобед.

-         Ама…

-         Бе не може, бе човек! Сега ако те взема, трябва половин час да те преглеждам. Нямам време. Днес ми е ден за оръжие! Утре!

-         Добре, значи утре… - съгласи се кротко момчето

-         Утре, утре… следобед някъде.

Бях седнал до вратата и изглежда лекарката не ме видя, защото тръгна да затваря вратата. Скочих:

-         Аз съм този с оръжието.

-         Аааа, заповядайте – отвори широко вратата лекарката, а заедно с нея и една широка усмивка

Не ми поиска документ, не ме и погледна, а направо седна да пише.

-         За къде ти е?

-         За КОС, Н-то районно.

-         Не бе, знам че сега ще го носиш в КОС, в районното. Питам за оръжието.

-         Какво за оръжието?

-         Ми пушка ли е кво е…

-         Не. Пищов.

-         И за кво ти е?

-         За самоотбрана и защита на семейството, както пише в закона – старо куче съм аз.

-         И от кого ще се самоотбраняваш?

-         От лошите. Като дойде лошият, аз кво - кафе ли да му предложа?

-         Да бе, да! Знам ви аз вас. Седи си пищова у касата и само го лъскате от дъжд на вятър.

-         Аааа, не! Аз си гърмя с него. На VIP-а.

-         Че те там дават пищови. Тоз за кво ти е?

-         Еее, ма моят е Магнум, Смит и Уесън, гърми като топ.

-         Ейййй, момченца. Ненаиграли се. Ето! Да влиза следващият.

Следваща спирка НАП. Щерката нали е студентка, ама нали трите месеца от завършване на гимназията до студентството никой не им плаща здравното, та отивам да ми кажат какво да платя. Влизам точно в 12:30. Пътьом поглеждам табелката – работно време 9:00-17:30. Ура, няма обедна почивка, няма да чакам! От десетте, работят 3 гишета, но и хората са само трима. Едното се опразва и отивам там.

-         Вие за какво?

-         Да платя пропуснати здравни вноски.

-         Ние не сме банка

-         Знам, ама нали някой трябва да ми каже колко… на кого.

-         Трето гише.

Отивам. В този момент пред мен застава жена. Служителката й казва, че няма да я обслужи, защото трябва да излезе в обедна почивка. Да дойде в един часа. След кратък спор и увещания, кандисва да я вземе, но мен категорично не. И без това съм гладен, отивам да си намеря нещо за хапване. Връщам се в един без петнайсет и търпеливо чакам на гишето. На гишето залепен омазан лист: „За други лица справка се прави само срещу пълномощно”. „Мамка му, не може да е така! Какво пълномощно! Аз докато си извадя нотариално пълномощно, ще дойда да си направя и справката. Няма логика”. Мярвам друга омазана бележка: „Справки на телефон 0700… (забравих го). Хм, значи по телефона може без пълномощно, а на живо не може. Сигурно по телефона казват само има-няма без подробности. Решавам да пробвам:

„Въведете ЕГН!... Лицето  е с прекъснати осигурителна права. Не са внесени осигуровки за следните месеци: 2008 – юни, юли ….” Чекай малко! Как така 2008! През 2008 беше ученичка. Само 2009 лятото не са внесени 3 месеца. „…2010 – януари, февруари…” - продължава да диктува машинката. Мамка му! Това са две години и половина. Не може да е така. Ще чакам да питам.

В един часа на гишето сяда младо симпатично, но напълно безизразно девойче, със сини очи. Подавам бележката с ЕГН-то.

-         На кого е това?

-         На дъщеря ми - и посягам за личната си карта.

-         А тя къде е?

-         Вкъщи - всъщност е на изпит, но не ми се обяснява.

-         Не може, само с пълномощно.

-         Ма как така само с пълномощно – започвам да вдигам градусите – по телефона не ми искаха пълномощно.

-         Не знам! Само с пълномощно!

-         Виж какво момиченце, не ме гледай с тези сини очички, ами ми направи справката, щото вече…

-         Защо крещите – намесва се бодигардът, който може да ми бъде вуйчо.

-         Защото ми писнахте! Обедна почивка било. Къде го пише? На работното ви време няма обедна почивка. Затова са десет гишета, за да няма обедна почивка. Справка не можело без пълномощно, а по телефона може…

-         Ето – сконфузено прехвърля топката бодигардът на преминаваща през салона руса красавица с розово-бяло шалче а ла стюардеса, на врата.

Мацката, вирва още повече (доколкото е възможно) брадичката си и движейки се през рамо ми подхвърля:

-         Не може без пълномощно.

-         Бе как не може, бе! Вие нормални ли сте тук или всички сте руси? Как по телефона може, а лице в лице не може?

-         Щото телефонът е свързан към вътрешния портал.

-         Какъв портал бе маце – вече съм бесен – тоя ли телефон е свързан към вътрешния ви портал - и плясвам мобилния си на тезгяха! Я избери да видим дали е вътрешния ви портал!

-         Нищо не мога да избирам – отвръща ми мацето.

-         Не можеш щот си патка! – доизпразвам чифтето и си тръгвам.

Нали преди две години се борих с джунгла от къпини, та реших, след като ги изтрепахме, къде с химическо оръжие, къде с груба сила, да не ги пускам да ми завладеят пак местенцето. Бях планирал тези дни да мина да очопкам появилите се подънки, та да не изкарват през лятото.

Първо – мотика. Влизам в железарията насред село, пардон - града. Има всичко. Ама всичко! Има и кирки и брадви, но мотика няма. „Не продаваме мотики – не се търсят” - е краткия отговор на въпроса ми. „Нищо – викам си – по-нагоре откриха един огромен магазин за селскостопански и строителни инструменти и материали”. Влизам – цялото предверие е кафене колкото три квартални софийски. Напредничави хората – каква комбинация измислили. Няма жива душа.

- Тук съм – подвиквам.

- И аз съм тук - обажда се женски глас откъм дъното на магазина, което е закрито от стена и щандове.

- Ми да се срещнем, ако нямате нищо против.

- Идвам, идвам – откликва женският глас.

Показва се симпатична млада жена, цялата сияеща, сякаш е дошла леля и от Америка.

- Търся си мотика. Ще ставам селянин – последната дума я сдъвквам, късно спомняйки си, че Априлци все пак е град.

- Ааа, мотики нямаме. Не се търсят – не забелязва гафа ми жената.

- Добре де, с какво си копаете градините? Гледам кирки има навсякъде, ама ...

- Ааа, имаме си мотики. Още от бабите. Ама ще взема да поръчам другата седмица, да има една-две. Ако минете пак...

- Трябваше ми за тези дни. Нищо, здраве – тръгвам си с попарен ентусиазъм.

В неделя на пазара се оглеждам за циганите със сечивата. Друг път, когато не ми трябват, само дето не ме дърпат за ръкава от ъгъла пред ресторанта. Сега, като са ми жизнено необходими, ги няма никакви. Приключихме пазара и тъкмо да си тръгваме, с крайчеца на окото си мярвам заветната мотика в краката си. Продавачът е друг. Мотиките всъщност са две. Едната е с крива дръжка. Взимам другата.

- Колко!

- Десет лева. Що не вземеш и другата, ще ти ги дам по осем?

- Аз съм новак. Първо да се науча да копая с една мотика, пък после с две – отклонявам апетитното предложение.

Вчера сутринта ставам с една мисъл в главата – днес ще тесам къпините.

- Тате, закусвай каквото ще закусваш, че трябва да опънеш ново въже на простора. После отивате с Гешо да напазарувате – издава кратки и ясни заповеди министър-председателят.

Докато вържа въжето (аз съм табиетлия), докато изчакам Гешо да приключи с плевенето, дето го е захванал от сутринта, докато отидем до селото на пазар, и то станало време за петелската чорба. Хапваме си, а мен акъла ми все в къпините – това ми беше основната задача за това идване.

По едно време откъм Балкана се смъкна облак. Братът на Цура – Ицо, го изгледа с поглед на три ракии и отсече:

- Е, сега вече ни удави!

- Няма да вали - контрира го Цура - ще го отнесе на запад. Виж, ако дойде откъм Острец, бурята ни е в кърпа вързана.

Телевизорът премигва няколко пъти.

- Видя ли, вече заваля отгоре – сигналът се скапа – гордо отбелязва Ицо.

- Тц, носи го към Жълтец – непоколебима е Цура - като дойде откъм Ботев, дъждът е нормален – обяснява за нас лаиците Цура - като го завърти зад Острец и го върне обратно, вече идва с майка си и баща си, а ако ни подмине и отиде пак към Ботев, та се върне после от там, тогава води и баба си дядо си.

Двамата синоптици продължават да оспорват прогнозите си още на няколко пъти и аз ту се надигна от стола да тръгвам, ту поглеждам към празния креват. Накрая креватът се оказва по-убедителен.

Не валя. Ей, тази Цура бе, уж брат й си живее все тук, а тя идва от дъжда на вятър, пък по познава.

Днес ставам твърдо решен да им видя сметката на къпините. Да, ама докато си изпия кафето и заплющя. Явно не им е писано, примирявам се аз. След час обаче изгрява слънце. Следобед няма и следа от сутрешния порой и се яхвам на колата, въоръжен до зъби с разни сечива и наконтен в чисто новия си работен гащиризон.

Завивам по моята си уличка, широка, колкото за кола без малко, предвкусвам удоволствието от селския труд и успешното изпълнение на планираната още миналата година задача. Взимам последния завой и ...

След завоя има още три автомобила. Мамка им софиянска, плъзнали са като хлебарки!

Къпините ли? Видях им сметката!

Два трамвая пристигнаха заедно. Качих се във втория и седнах. Пътуването ми е само 15 минути, но все пак бях доволен, че вместо да стърча с изтръпнала ръка, вкопчена в студеното желязо на релсата, и да ме лашкат при разместването на всяка спирка, можех да седна удобно, да обърна гръб на тълпата и зазяпан през прозореца, да остана насаме с мислите си.

- Няма да спиш така, защото устата ти се отваря и хъркаш – гласът на момчето беше груб и преднамерено просташки, като на запалянковците, отиващи на групички на дерби мач. В ушите му звучаха слушалки и говореше силно. Беше се надвесил над момичето с полугръб към мен и дългата му права и чиста коса ми пречеше да видя лицето му.

- Аз не хъркам – отвърна безстрастно момичето. Беше в горната ученическа възраст, почти красива, силно, но с вкус гримирана.

- Задник! – „прошепна” в ухото й момчето и нежно я целуна по бузата – Ти си голям задник! 

-  Изобщо не хъркам. Аз спя като... като... заклана – направи се, че не забелязва нежността му момичето.

Вратата се отвори и двамата слязоха. Гледах ги през изпотения прозорец. Навън утринната мъгла още не беше се вдигнала и заедно с нестопилия се нощен скреж правеше улицата мрачна и сива. В главата ми, невидима плоча се въртеше на място: „Ти си голям задник!... Ти си голям задник!”. Като във видеоклип прескачаха отрязъци от ток-шоу предавания, дебати в парламента, олющени сгради, „Шоуто на Слави”, „Иван и Андрей”, разкъртени тротоари, Азис-блондин, Азис-брюнет, Марта Вачкова, Гала, „Стани поп-фолк звезда”, мяркаха се изрезки от вестници – „Шок”, „Труд”, „Уикенд”, „24 часа”... а плочата продължаваше да се върти - „Ти си голям задник!... Ти си голям задник! ... Ти си голям задник!” и рефренът й все повече започваше да ми звучи мило, нежно и красиво.