Спя много леко, а това не е точно предимство за живеещ в София. Слава богу, намерих му цяра и от години спя с едни оранжеви тапи в ушите. Понеже не във всяка аптека ги има, а и цената им варира значително, веднъж поисках двайсет пакетчета в една аптека.

- Вие от филма ли сте – полюбопитства възрастната аптекарка.

- Кой филм – „дали пък не приличам на някой западен актьор?” – погъделичках самолюбието си.

- Ами не знам, ама вчера един мъж купи сто пакетчета. Снимали някакъв филм с много взривове.

- Не, не съм от филма. Аз съм мирен гражданин, който само иска да спи нощем.

Тапите са много добри. Ако някой ти говори нормално, чуваш всичко, но шумовете от улицата и движението из къщата практически изчезват.

Така миналата вечер спя и изведнъж усещам, че всичко започва да се клати – стаята, гардеробът, креватът и най-много аз. „Земетресение!” – съобразявам и в този момент се събуждам – жена ме е хванала с две ръце за рамото и ме тресе:

- Ставай! Земетресение!

От доста време не ме е страх, че ще умра, но природата си е природа – когато всичко около теб се люлее и очакваш всеки миг да се срути върху теб, започваш да изпитваш „известно безпокойство”.

Щерката обаче сериозно се уплаши. Слязохме и седяхме в колата час и нещо. После дойде нейна също уплашена приятелка и двете отидоха да вземат третата си още по-уплашена приятелка, за да прекарат нощта някъде на открито.

Тъкмо се беше поуспокоила и ни раздруса вторичен трус. Вече няколко нощи не може да се отпусне да се наспи. Снощи й беше пак притеснено и тази сутрин реших да отстъпя от правилото „Абра си е твое куче и ти ще се грижиш за нея”, и изведох кучката на разходка.

В „Борово”, под блажната усмивка на Главния архитект, за двайсетина години циментираха всички поляни, та не остана място за едно кучешко ако. Добре, че имаше и социализъм – тъпа и безнадеждна обществена система, но пък имаше правила за отстоянията между блоковете и те се спазваха, та тук там около старите соц блокове е останала малко тревичка.

Извеждам Абра пред един такъв блок. Тя се щура из тревата, а аз гледам подир очите си. „Пляс! Пляс! Пляс!” идва от един балкон на втория етаж и Абра просича тревата, за да се свре в краката ми. Мъж над петдесетте енергично тръска някакво одеяло както са го учили в казармата – да плющи. „Сам мъж или голям къщовник. По-скоро първото.” – разсъждавам си аз, а погледът ми се вдига от движение на балкона два етажа по-нагоре. Жена долу-горе на същата възраст се надвесва и търси източника на шума.

Мъжът обаче се прибира преди тя да успее да го локализира. Жената също се прибира след един обзорен поглед от височината на котата си. След минута мъжът излиза с друго одеяло – „Пляс! Пляс! Пляс!”. Този път жената изскача точно навреме, за да засече мъжа, събиращ одеялото в прегръдката си. Влиза вътре и след секунди се появява с покривка в ръце, гледайки надолу както котка гледа врабче от перваз на първия етаж. Интуицията не я е излъгала - мъжът излиза с трето одеяло. В момента, в който го прехвърля през перилата и се надвесва за да го изплющи, жената отгоре започва яростно да тръска покривката, от която се посипват трохи. После бързо се шмугва в стаята, последвана от захлопването на балконската врата.

Мъжът, съсредоточен в изпълнението на задачата си, не забелязва атаката в тил и спокойно прибира вещевото имущество в бункера си.

„Демокрация”, както са ни учили в училище е гръцка дума, означаваща „власт на народа”, като антипод на автокрацията – власт на едно лице – било то цар, император или някакъв друг самодържец.

Още, попрочитайки така наречените буржоазни, а и съвременните политолози, изплува общото им заключение, че демокрацията може и да не е най-справедливият начин на управление, но човечеството до този момент не е измислило нещо по-добро.

Защо пък да не е най-справедливият начин на управление, може да попиташ Читателю?

Ето „некои съображения”, както казваше любимият на народа ни „човек от народа” – Тато.

Първо, защото това със сигурност е крация, тоест власт, но че е „демо”, тоест народна, съвсем не е сигурно. Не е необходимо да се връщаме чак до Бай Ганьовото време на изборните сопи, за да сме убедени, че така нареченото свободно волеизявлнение на народа, далеч не е толкова свободно. Нямам предвид пряко насилие. Всички в малките населени места знаят как местният бизнесмен, който ги „храни” им намеква за кого е добре да гласуват, всички знаят колко струва един глас сред малцинствените групи, които може и да не могат да четат, но правят разлика между 20 и 50 лева.

Но това, както казваше баба ми, е бял кахър. Колко да са продадените или „подсказани” гласове? Истинското съмнение в „прякото представителство на народа” възниква у мен, знаейки, че избираме партия… дори не партия, а цветът на тази партия. Кой точно ще влезе в управлението и на какъв пост, огромното мнозинство от гласуващите няма никаква представа. Да не говорим за това, че веднъж влязъл в народното събрание, депутатът може да сменя партията си както и колкото пъти пожелае.

Ако обърнем внимание последно и на това, че не само у нас, а и в демократичните държави практически в цял свят няма съществени разлики в платформите за управление на различните партии, резонно ще стигнем до извода, че народът всъщност нищо не избира и следователно не делегира, а още по малко има някаква власт в управлението на съдбините си.

Тук дори не искам да отварям дума за истинските цели на така наречените ”народни избраници” в попълзновенията им към властта.

Добре де, ще рече драгият читател, имал търпението да стигне дотук – за какво ни го разправяш всичко това? Това ние много добре го знаем.

Защото, драги ми Читателю, постоянно слушам как системата си е добра, ама хората в нея са лоши и ако се махнат тия и дойдат ония, от небето ще потекат мед и маргарин.

Не! Няма, мили ми Читателю, да потекат, и сега ще ти кажа защо мисля така.

Кой казахме в началото е измислил демокрацията? Гърците (е, може би още шумерите, но знаещите, твърдят, че баш гърците са й придали търговски вид). Е, те тука те е разковничето.

Кои са гърците? Народ, като всички други… ама не съвсем. Заселили се кой знае как по каменистите чукари на Егейските острови и полуострови. Защо точно в този каменак са се заселили не е ясно, но още по-неясно е защо не са се махнали като са видели къде са се насадили, докато всички други народи са извървявали хиляди километри в търсене на истинска земя. Ще речете: „Ма там е красиво – море, плажове”. Море, плажове, кафенета и ресторанти сега, ама тогава се е ядяло кажи речи само зърно и риба, щото и дивечът по тези каменаци едва ли се е прескачал. Риба – добре, а зърно? А?

По някое време време, преди има-няма 2500 години в най-силния от гръцките полиси – Атина, царяла демокрация. Е, не съвсем, щото малко повече от 10% от населението й имали право да избират, а по-малко от 2% имали право да бъдат избирани, но все пак нямало цар. Или поне по длъжностна характеристика Перикъл не се водел цар.

За зла участ (после се е оказало „всяко зло за добро”) персийският цар Ксеркс решил да нападне и подчини гръцките полиси и най-вече демократична Атина. Гръцкият пълководец Темистокъл обаче, успял да разбие два пъти по-голямата персийска флота. „С храброст!” – ще възкликнеш драги Читателю. Не, разбира се – с военна хитрост, по известна от по-късни времена по нашите земи като византийска лукавост. Подлъгал персийците да се натъпчат в тесния провлак при остров Саламин и разбил половината им кораби, а другите побягнали.

Тържествуващата и разраснала се Атина обаче се нуждаела от жито, а житото се намирало основно у другите гръцки полиси и струвало скъпо. Но и Перикъл си струвал парите. Как да се снабди със скъпоценното жито, като войната доста е нащърбила атинския бюджет? Гръцкият му ум не го подвел – убедил останалите полиси, че Ксеркс ще се върне и ще ги попилее, и им предложил да ги брани, нещо на което вече бил доказъл, че е способен. Разбира се, срещу заплащане (защо ли ни е толкова познато това явление от преди двадесетина години). Направили съюз, нарекли го на един малък свещен остров – Делос и даже започнали да сторят на него храм на Аполон, в който да се съхранява съюзната хазна. Само двайсетина години по-късно Перикъл преместил хазната в Атина – тъй де, да му е под ръка да не се разкарва до Делос за дребни харчове. Усетили се някои от полисите и решили да напуснат съюза, но-късно – както направи около 2500 години по-късно братският съвет с Унгария, Полша и Чехословакия, атинският демократ Перикъл набързо върнал блудните овце в стадото с помощта на оръжието.

Така Атина станала империя, но по документи и в историята, си останала най-популярната демокрация.

Е как очакваш драги ми Читателю, създадената от гърци система да бъде честна и справедлива?

Както е казал обаче един друг велик грък – Хераклит – „панта рей” – всичко тече. Така, най-популярната в историята – гръцката демокрация, вече е изместена от друга най-велика демокрация – американската. Бидейки все пак втора и доста по-млада, тя не би могла да бъде толкова популярна и успешна без едно друго гръцко изобретение – демагогията, която, както и на всяка друга демокрация, й дава стабилната ос, около която да се върти, върти, върти… и така до края на света, но това беше един друг филм.

Просто не обичам мълчанието. :)