Постинги в блога от Февруари, 2011 г.
23.02.2011 08:00 -
Камъчета
Писането е като редене на мозайка с речни камъчета - камъчета -думи и камъчета фрази.
Понякога с часове обикаляш брега в търсене на най-подходящото.
Друг път случайно попадаш на някое изключително красиво, с формата си или цветът, който носи особено настроение, но то не пасва на картината, която редиш в момента.
Прибираш го в джоба си, с надеждата да му дойде реда и мястото.
Ако не го загубиш.
Понякога с часове обикаляш брега в търсене на най-подходящото.
Друг път случайно попадаш на някое изключително красиво, с формата си или цветът, който носи особено настроение, но то не пасва на картината, която редиш в момента.
Прибираш го в джоба си, с надеждата да му дойде реда и мястото.
Ако не го загубиш.
22.02.2011 19:42 -
Мисленето
Обичам да си мисля.
Лесно е - можеш да го правиш седнал и даже легнал.
Всъщност легнал дори е по-добре.
Понякога, докато си мисля, се случва да ми дойде някоя мисъл.
Една такава умна, важна, основополагаща.
След като се нарадвам на това колко съм умен, започвам да се чудя дали тази мисъл не е била вече при някой друг.
Дали този някой не я е написал някъде.
Ако я кажа като моя, някой може да ме обвини в плагиатство.
От друга страна, колкото и да е умна мисълта, в един момент започва да ми изглежда толкова ясна и логична, че ми се струва невъзможно никой друг да не се е сетил за нея.
Гадост!
В крайна сметка първооткривател ли съм или само посредствен последовател?
Ако все пак съм стигнал до мисълта сам, това прави ли ме поне толкова умен, колкото този, който е стигнал до нея преди мен?
Ами ако това изобщо не е моя мисъл?
Ако ми се е мярнала някъде в пороя от интернет информация?
Не съм й обърнал внимание, а сега тя изведнъж е изплувала на гладката повърхност на спокойното езеро, в каквото се е превърнало съзнанието ми от дългото лежане и мислене.
Всъщност какво значение има чия е.
Нали аз съм я намерил.
Значи е моя.
Точка!
Лесно е - можеш да го правиш седнал и даже легнал.
Всъщност легнал дори е по-добре.
Понякога, докато си мисля, се случва да ми дойде някоя мисъл.
Една такава умна, важна, основополагаща.
След като се нарадвам на това колко съм умен, започвам да се чудя дали тази мисъл не е била вече при някой друг.
Дали този някой не я е написал някъде.
Ако я кажа като моя, някой може да ме обвини в плагиатство.
От друга страна, колкото и да е умна мисълта, в един момент започва да ми изглежда толкова ясна и логична, че ми се струва невъзможно никой друг да не се е сетил за нея.
Гадост!
В крайна сметка първооткривател ли съм или само посредствен последовател?
Ако все пак съм стигнал до мисълта сам, това прави ли ме поне толкова умен, колкото този, който е стигнал до нея преди мен?
Ами ако това изобщо не е моя мисъл?
Ако ми се е мярнала някъде в пороя от интернет информация?
Не съм й обърнал внимание, а сега тя изведнъж е изплувала на гладката повърхност на спокойното езеро, в каквото се е превърнало съзнанието ми от дългото лежане и мислене.
Всъщност какво значение има чия е.
Нали аз съм я намерил.
Значи е моя.
Точка!
21.02.2011 10:12 -
Жената
Прибирам се по „Солунска”. Откъм „Витошка” нахлува тътен на барабани – отначало далечен, но все по-отчетлив с всяка крачка.
Често съм се чудил, каква е била ползата от барабанчиците в грохота на военната атака. Сега разбирам. По-точно усещам. Ритъмът те всмуква и те повлича след себе си.
Излизам на булеварда, опитвайки се да отгатна поредната рекламна атака. На западния тротоар се е образувал малък полукръг от зяпачи. Приближавам. Две ударни секции водят престрелка, умело направлявани от двама младежи с еднакви тениски и бейзболни шапки с някакъв надпис.
Оглеждам се за жокер – за какво е данданията. Забелязвам тъмно бусче, облепено с тъмни плакати, на които с тъмни букви пише „… в помощ на…”. Не успявам да дочета надписа, а и някак си не искам да разбера как завършва. Спирам се. Ритъм. От пещерите и огньовете в джунглата, до центъра на бетонното село в 21-ви век.
Пускам нещо в кутията и продължавам пътя си. Излизам на „Ботев” и съзирам моя трамвай на спирката. Поколебавам се за миг дали да хукна да пресичам... и изпускам момента – колите отново прииждат. Вратите на трамвая изсъскват ехидно. „Нищо, ще почакам 7-8 минути – това да ми е загубата”. Пресичайки, виждам да приближават още два трамвая, плътно залепени един зад друг. „Това са другите два номера, които минават по този маршрут”. Ядец! Задният трамвай е с моя номер, но не дочаква да стигне спирката, а отваря врати зад предния. „Да тичам? Да не тичам?”. Моментът отново е пропуснат. Махвам с ръка на ватмана когато минава, все още бавно, покрай спирката. Наистина ли съм очаквал да ме забележи?
Сядам на едно от онези циментови ограничителни стълбчета, последни стражи срещу наглите шофьори, които ако има как ще паркират и върху нас. Не съм уморен – цял ден съм седял. Правя го по-скоро от досада да стоя на едно място или да се разтъпквам около спирката. Ето го. Моят.
Качвам се и с вече обигран поглед съзирам удобно празно пространство срещу отворен прозорец. Полъхът на вечерния въздух разрежда трамвайния аромат при всяко потегляне и спиране. Вече мога да се огледам. Вдясно от мен, всъщност отпред, ако не бях обърнат към прозореца, вталено дънково яке, малко под кръста, под него, до средата на бедрата плетена рокля, завършваща с тъмен кант, преливащ в цвета на кафеникави дънки. Семпли, но симпатични полуспортни боти. „Двайсет и пет – трийсет”. Руса коса, високо хваната, средно дълга рошава опашка – корекция – по-скоро трийсет и пет.
Обръщам се отново към вечерния град навън, но нещо дръпва окото ми. Вишневочервен изряден маникюр държи здраво, но елегантно дръжката на облегалката вдясно (отпред) и преминава в кокалести пръсти, облечени в доста широка за тях кожа.
Става ми любопитно. Колко? Пръстите казват: „шейсет”. Опитвам се да хвана отражението в стъклото, но профилът е неясен. Ще почакам. Улавям завъртането на главата, обръщам моята бавно, небрежно, за части от секундата плъзгам поглед по лицето – 60-63, срещам сини, леко уморени, но уверени очи.
Погледът ми без да спира, завършва траекторията си върху светлините на автомобилите по отсрещното платно на булеварда. Хората се прибират от работа.
Често съм се чудил, каква е била ползата от барабанчиците в грохота на военната атака. Сега разбирам. По-точно усещам. Ритъмът те всмуква и те повлича след себе си.
Излизам на булеварда, опитвайки се да отгатна поредната рекламна атака. На западния тротоар се е образувал малък полукръг от зяпачи. Приближавам. Две ударни секции водят престрелка, умело направлявани от двама младежи с еднакви тениски и бейзболни шапки с някакъв надпис.
Оглеждам се за жокер – за какво е данданията. Забелязвам тъмно бусче, облепено с тъмни плакати, на които с тъмни букви пише „… в помощ на…”. Не успявам да дочета надписа, а и някак си не искам да разбера как завършва. Спирам се. Ритъм. От пещерите и огньовете в джунглата, до центъра на бетонното село в 21-ви век.
Пускам нещо в кутията и продължавам пътя си. Излизам на „Ботев” и съзирам моя трамвай на спирката. Поколебавам се за миг дали да хукна да пресичам... и изпускам момента – колите отново прииждат. Вратите на трамвая изсъскват ехидно. „Нищо, ще почакам 7-8 минути – това да ми е загубата”. Пресичайки, виждам да приближават още два трамвая, плътно залепени един зад друг. „Това са другите два номера, които минават по този маршрут”. Ядец! Задният трамвай е с моя номер, но не дочаква да стигне спирката, а отваря врати зад предния. „Да тичам? Да не тичам?”. Моментът отново е пропуснат. Махвам с ръка на ватмана когато минава, все още бавно, покрай спирката. Наистина ли съм очаквал да ме забележи?
Сядам на едно от онези циментови ограничителни стълбчета, последни стражи срещу наглите шофьори, които ако има как ще паркират и върху нас. Не съм уморен – цял ден съм седял. Правя го по-скоро от досада да стоя на едно място или да се разтъпквам около спирката. Ето го. Моят.
Качвам се и с вече обигран поглед съзирам удобно празно пространство срещу отворен прозорец. Полъхът на вечерния въздух разрежда трамвайния аромат при всяко потегляне и спиране. Вече мога да се огледам. Вдясно от мен, всъщност отпред, ако не бях обърнат към прозореца, вталено дънково яке, малко под кръста, под него, до средата на бедрата плетена рокля, завършваща с тъмен кант, преливащ в цвета на кафеникави дънки. Семпли, но симпатични полуспортни боти. „Двайсет и пет – трийсет”. Руса коса, високо хваната, средно дълга рошава опашка – корекция – по-скоро трийсет и пет.
Обръщам се отново към вечерния град навън, но нещо дръпва окото ми. Вишневочервен изряден маникюр държи здраво, но елегантно дръжката на облегалката вдясно (отпред) и преминава в кокалести пръсти, облечени в доста широка за тях кожа.
Става ми любопитно. Колко? Пръстите казват: „шейсет”. Опитвам се да хвана отражението в стъклото, но профилът е неясен. Ще почакам. Улавям завъртането на главата, обръщам моята бавно, небрежно, за части от секундата плъзгам поглед по лицето – 60-63, срещам сини, леко уморени, но уверени очи.
Погледът ми без да спира, завършва траекторията си върху светлините на автомобилите по отсрещното платно на булеварда. Хората се прибират от работа.
19.02.2011 11:13 -
Интервюто
Петък. Колега се завърна от командировка във Франция. Среща на националните организации за обмяна на опит в рамките на ЕС. В късния следобед, несръчно подрежда малка трапеза на свободните маси в началото на залата. Изкопчил се е от виелицата на европейската зима малко преди да започнат да спират полети, пък и стара традиция още от соца е, който ходи в чужбина да почерпи, та да подслади горчивата завист у колегите и да измами уроките на техните погледи.
Още от първите ми трудови години съм забелязал, че може седмици никой външен да не влезе в стаята, но отвори ли се бутилка и започват да прииждат разни с папки под мишница, листчета в ръка и спешни въпроси.
Този път е бивша колежка, напуснала преди месеци, но изпитваща носталгия по нас, познати на шефката, за съвет по бизнес въпрос и водещата специалистка от PR отдела.
Лафче, клюкички, внимателно опаковани парливи фрази по адрес на ръководството, тук-там виц, асоцииран с конкретна ситуация… класическата програма.
По едно време пиарката гаврътва остатъка в чашата си и изпухтява:
- Уфффф, трябва да се качвам да пиша интервю с директора!
- Кога ще му правят интервю? – оживява се полузадрямала възрастна колежка.
- Няма да му правят. Аз ще го пиша.
- Така де – те ти дават предварително въпросите, ти написваш отговорите и той ги казва на интервюто – настоява опитната колежка.
- Беше тя. Кой има време сега за такива работи. Аз написвам всичко – въпроси, отговори и го пращам на журналистката да го публикува. Кой ще ти прави интервюта за вестник в днешно време - изпухтява още веднъж, оглежда със съжаление масата и понася натежалото си тяло към вратата.
Още от първите ми трудови години съм забелязал, че може седмици никой външен да не влезе в стаята, но отвори ли се бутилка и започват да прииждат разни с папки под мишница, листчета в ръка и спешни въпроси.
Този път е бивша колежка, напуснала преди месеци, но изпитваща носталгия по нас, познати на шефката, за съвет по бизнес въпрос и водещата специалистка от PR отдела.
Лафче, клюкички, внимателно опаковани парливи фрази по адрес на ръководството, тук-там виц, асоцииран с конкретна ситуация… класическата програма.
По едно време пиарката гаврътва остатъка в чашата си и изпухтява:
- Уфффф, трябва да се качвам да пиша интервю с директора!
- Кога ще му правят интервю? – оживява се полузадрямала възрастна колежка.
- Няма да му правят. Аз ще го пиша.
- Така де – те ти дават предварително въпросите, ти написваш отговорите и той ги казва на интервюто – настоява опитната колежка.
- Беше тя. Кой има време сега за такива работи. Аз написвам всичко – въпроси, отговори и го пращам на журналистката да го публикува. Кой ще ти прави интервюта за вестник в днешно време - изпухтява още веднъж, оглежда със съжаление масата и понася натежалото си тяло към вратата.
17.02.2011 12:20 -
Верно сме произлезли от маймуните!
Днес в трамвая голям гювеч. На следващата спирка се качва едно маце, ама направенооооо!!!!! Сигурен съм, че и Юлиан Вучков няма да й намери кусур.
Французойките моркови да ядат.
Фон дьо тен (нъл тъй са казва основната мазилка?), грим, спирала на половината дължина на миглите, коса идеално изрусена, прическа "от катър"... И всичкото това толкоз прецизно, толкоз премерено, толкоз елегантно положено, че и майстор Кольо Фичето може да й завиди на зидарията.
Всемилостив е Господ - на следващата спирка се качва една тумба народ и... грях не грях, не съм се натискал така с чужда жена от танците на първите служебни партита насам.
Ааа, сакън! Да не си помислите: "Глей го дъртия му пергиш, натиска мацките по трамваите, дет най-го мразим!". Нееее, не е толкоз прост дедо ви. Като натиснат мацето откъм вратата, то ще не ще, се натисне о мен, ама аз не стоя като пън и да точа разсеяно лиги, ами деликатно се отдръпвам да му направя място. отдръпвам се съвсем осезаемо, ама точно толкоз, че дупето й да продължава да притиска нежно слабото ми място.
Та, возим се така с мацето, притискаме се влюбено и се полашкваме от време на време заради недобросъвестни водачи на МПС-та дето пречат на трамвая да си кара по пътя. Ако ни гледа някой от прозореца и ако не сме с тез зимни дрехи, си е пар екселанс задна прашка стоешком. А мацето и височко. Аз съм 183 и косата ми опира в тръбата за държане, а нейната прическа точно на два пръста под тръбата. Моите два пръста, щото съм се хванал баш над главата й и косата й нежно гъделичка косъмчетата на ръката ми.
Опитвам се да отгатна възрастта й. Бузките - като на бебенце, гушката не се вижда от кожената яка, малко, но дълбоки бръчки около очите и отстрани на устните, но пък ръката й, с която се държи за тръбата, точно като на гаджето ми като бяхме в гимназията.
Като казах "ръката", та се сетих за какво ми беше приказката. Значи държи се мацето за тръбата, ама всичките й пръстчета от едната й страна. И палчето. И се сещам аз, че почти всички мацки, дето съм ги заглеждал по колите, държат волана по същия начин - не го обгръщат с палец, ами всичките пръстета от едната страна.
Така маймуните хващат пръчките. Значи кво? Жената е произлязла от маймуната. А ние пък - всички останали, сме призлезли (буквално) от жената. Значи, всички сме произлезли от маймуната.
Прав е бил дядо Дарвин.
Французойките моркови да ядат.
Фон дьо тен (нъл тъй са казва основната мазилка?), грим, спирала на половината дължина на миглите, коса идеално изрусена, прическа "от катър"... И всичкото това толкоз прецизно, толкоз премерено, толкоз елегантно положено, че и майстор Кольо Фичето може да й завиди на зидарията.
Всемилостив е Господ - на следващата спирка се качва една тумба народ и... грях не грях, не съм се натискал така с чужда жена от танците на първите служебни партита насам.
Ааа, сакън! Да не си помислите: "Глей го дъртия му пергиш, натиска мацките по трамваите, дет най-го мразим!". Нееее, не е толкоз прост дедо ви. Като натиснат мацето откъм вратата, то ще не ще, се натисне о мен, ама аз не стоя като пън и да точа разсеяно лиги, ами деликатно се отдръпвам да му направя място. отдръпвам се съвсем осезаемо, ама точно толкоз, че дупето й да продължава да притиска нежно слабото ми място.
Та, возим се така с мацето, притискаме се влюбено и се полашкваме от време на време заради недобросъвестни водачи на МПС-та дето пречат на трамвая да си кара по пътя. Ако ни гледа някой от прозореца и ако не сме с тез зимни дрехи, си е пар екселанс задна прашка стоешком. А мацето и височко. Аз съм 183 и косата ми опира в тръбата за държане, а нейната прическа точно на два пръста под тръбата. Моите два пръста, щото съм се хванал баш над главата й и косата й нежно гъделичка косъмчетата на ръката ми.
Опитвам се да отгатна възрастта й. Бузките - като на бебенце, гушката не се вижда от кожената яка, малко, но дълбоки бръчки около очите и отстрани на устните, но пък ръката й, с която се държи за тръбата, точно като на гаджето ми като бяхме в гимназията.
Като казах "ръката", та се сетих за какво ми беше приказката. Значи държи се мацето за тръбата, ама всичките й пръстчета от едната й страна. И палчето. И се сещам аз, че почти всички мацки, дето съм ги заглеждал по колите, държат волана по същия начин - не го обгръщат с палец, ами всичките пръстета от едната страна.
Така маймуните хващат пръчките. Значи кво? Жената е произлязла от маймуната. А ние пък - всички останали, сме призлезли (буквално) от жената. Значи, всички сме произлезли от маймуната.
Прав е бил дядо Дарвин.
17.02.2011 09:31 -
Светът
е твърде смислен, за да се е получил случайно и твърде безсмислен, за да е създаден нарочно.
17.02.2011 08:05 -
На никого
не му е интересно в компанията на старци.
Най-малко на самите старци.
Най-малко на самите старци.
16.02.2011 09:05 -
Сред хората
освен човеци има и говеда, овце, свине, хиени, плужеци...
Важното е да си останеш човек с човеците. Лесно е. Те са най-малко.
Важното е да си останеш човек с човеците. Лесно е. Те са най-малко.
15.02.2011 10:38 -
Старостта
е горчивото биле, правещо най-страшното - смъртта, поносима и дори желана за нас и тези около нас.
09.02.2011 10:04 -
Раницата
На спирката е мразовито. Дърветата пред мотопистата рисуват върху трамвайните релси профила на Манхатън. Хората, по навик криещи глави във вдигнатите си яки, запълват свободните парцели между небостъргачите. През лятото двата профила - на дърветата и на хората, ще се слеят.
Млада, слаба жена, в дълго черно палто, си пробива път към едно от малкото останали слънчеви петна. В ръката й здраво се е вкопчило момченце. Трябва да е втори клас. Едричко е. На такива в училище им викахме "Дебел!" или направо "Прасе!". Едва сега осъзнавам, че раницата на гърба на жената не е дамска, а ученическа.
Едно време майките ни не ни носеха раниците. Всъщност ние нямахме раници. Раниците, зелени брезентови, с дебели кожени каиши, подплатени с назъбено изрязано кече, бяха за туризъм. На училище се ходеше с чанта. И чантите не ни носеха. Не ни водеха и на училище. Някои идваха на първия учебен ден, предаваха ни на "другарката" и толкоз. Оттук нататък училището беше наш проблем. Те тяхното си го бяхя изкарали.
От специалния десен джоб на раницата стърчеше бутилка минерална вода. Ние не си носехме вода. Кой би си и помислил такова нещо. Нали в училище има чешми. Имаше и една голяма на двора - с дълго бетонно корито, като тези, в които по селата пояха животните, само че вместо чучури, имаше кранчета. Разликата не беше голяма, защото кранчетата рядко биваха затворени и течаха постоянно като чучурите на селските чешми.
Тези външни чешми утоляваха жаждата ни когато изпотени, от гонениците през междучасието, впивахме устни в кранчето и водата пръскаше по зачервените ни бузи. Имаха и едно друго, много важно предназначение. В есенните и пролетни дни, там отмивахме калта от обувките си, налепнала, чак до глезените. Ръцете ни ставаха безчувствени от ледената вода и после боляха от топлината в класната стая.
Не само вода не си носехеме. Не си носехме и сандвичи или кроасани. То тогаватези думички дори ги нямаше. На лавката продаваха "питка със салам" - кръгъл резен телешки салам, пъхнат в поръсената с шарена сол уста на кръгла питка. Едно от най-вкусните неща, които съм ял. Имаше само едно по-вкусно - "питка с кюфте". Уханието й ме задавяше в слюнки, но тя струваше 20 стотинки, а аз имах 10.
Е, имаше и нещо извън всяка класация. ШОКО! В някой ден, с по-малко часове, спестявах десетте си стотинки и на другия, още от сутринта предвкусвайки удоволствието, си купувах пакетче шоко за двайсет стотинки. Бързо го смотавах в ръцете си и се измъквах от опашката. Безсмислена предпазливост, защото още с откъсването на едното ъгълче и поднасянето му към устата, несравнимия му аромат привличаше съучениците ми като пчели на медна пита. "Дай малко!" - чувах омразните думи и понеже не исках да бъда "Свидльо!", давах. С крива усмивка, зле прикриваща съжалението ми, следях как скъпоценното пакетче обикаля от уста на уста, за да се върне при мен спихнато, облизано и жалко. Гнусливо държейки настрани омазания му отвор, отчаяно се опитвах да изтласкам последните прашинки в устата си. Заричах се никога повече да не си купувам шоко в училище, но като всяко детско заричане, и това издържаше най-много седмица-две.
Отегчената въздишка на трамвайните врати ме върна в днешния ден, пълен с неща, за които в моето детство още нямаше думички, и все пак някак сив и студен.
Млада, слаба жена, в дълго черно палто, си пробива път към едно от малкото останали слънчеви петна. В ръката й здраво се е вкопчило момченце. Трябва да е втори клас. Едричко е. На такива в училище им викахме "Дебел!" или направо "Прасе!". Едва сега осъзнавам, че раницата на гърба на жената не е дамска, а ученическа.
Едно време майките ни не ни носеха раниците. Всъщност ние нямахме раници. Раниците, зелени брезентови, с дебели кожени каиши, подплатени с назъбено изрязано кече, бяха за туризъм. На училище се ходеше с чанта. И чантите не ни носеха. Не ни водеха и на училище. Някои идваха на първия учебен ден, предаваха ни на "другарката" и толкоз. Оттук нататък училището беше наш проблем. Те тяхното си го бяхя изкарали.
От специалния десен джоб на раницата стърчеше бутилка минерална вода. Ние не си носехме вода. Кой би си и помислил такова нещо. Нали в училище има чешми. Имаше и една голяма на двора - с дълго бетонно корито, като тези, в които по селата пояха животните, само че вместо чучури, имаше кранчета. Разликата не беше голяма, защото кранчетата рядко биваха затворени и течаха постоянно като чучурите на селските чешми.
Тези външни чешми утоляваха жаждата ни когато изпотени, от гонениците през междучасието, впивахме устни в кранчето и водата пръскаше по зачервените ни бузи. Имаха и едно друго, много важно предназначение. В есенните и пролетни дни, там отмивахме калта от обувките си, налепнала, чак до глезените. Ръцете ни ставаха безчувствени от ледената вода и после боляха от топлината в класната стая.
Не само вода не си носехеме. Не си носехме и сандвичи или кроасани. То тогаватези думички дори ги нямаше. На лавката продаваха "питка със салам" - кръгъл резен телешки салам, пъхнат в поръсената с шарена сол уста на кръгла питка. Едно от най-вкусните неща, които съм ял. Имаше само едно по-вкусно - "питка с кюфте". Уханието й ме задавяше в слюнки, но тя струваше 20 стотинки, а аз имах 10.
Е, имаше и нещо извън всяка класация. ШОКО! В някой ден, с по-малко часове, спестявах десетте си стотинки и на другия, още от сутринта предвкусвайки удоволствието, си купувах пакетче шоко за двайсет стотинки. Бързо го смотавах в ръцете си и се измъквах от опашката. Безсмислена предпазливост, защото още с откъсването на едното ъгълче и поднасянето му към устата, несравнимия му аромат привличаше съучениците ми като пчели на медна пита. "Дай малко!" - чувах омразните думи и понеже не исках да бъда "Свидльо!", давах. С крива усмивка, зле прикриваща съжалението ми, следях как скъпоценното пакетче обикаля от уста на уста, за да се върне при мен спихнато, облизано и жалко. Гнусливо държейки настрани омазания му отвор, отчаяно се опитвах да изтласкам последните прашинки в устата си. Заричах се никога повече да не си купувам шоко в училище, но като всяко детско заричане, и това издържаше най-много седмица-две.
Отегчената въздишка на трамвайните врати ме върна в днешния ден, пълен с неща, за които в моето детство още нямаше думички, и все пак някак сив и студен.
