Обадих се на майка ми по-късно от обичайното. Тя си ляга рано и изглежда я стреснах. Стенеше и буквално мучеше по телефона, като че ли някой й реже гърлото. Попитах я какво й е и тя: „не искала да ми казва да не ме тревожи, ама била много зле, докторът казал, че сърцето й е износено (тя е на 83) и…” вече ще умре всяка минута. Обещах й да си идем в рамките на следващите две седмици. Обадих на Гергана, жената дето се грижи за нея. Преди месец я водила на зъболекар и майка ми хванала някакъв вирус. Гергана е пенсионирана акушерка и тръгнала да я лекува, ама майка ми отказала – парацетамолът щял да я оправи. Не я оправил. Ходили на лекар. Майка ми от 20 годишна е с един бял дроб, а преди 15 години й извадиха единия бъбрек. Доктор Доков – кардиолог, й казал, че изследванията и снимките не показват отклонения, но при нейните дефицити, все пак сърцето се е натоварвало допълнително толкова години и е нормално да е поизносено и да се задъхва. Колкото да й предпише някакво лечение, Доков й изписал диуретици – събирала вода и товарела сърцето, а майка ми е като суха клечка – да я натиснеш малко, ще изпращи и ще се счупи.

Планирахме следващата или по-следващата седмица да си идем, но в понеделник сутринта Гергана звънна, че майка е влязла в болница и тръгнахме веднага.

Беше много зле. Приличаше на мумия - лицето й изострено, зъбите й изхвръкнали и стиснати до болка, и стене силно и непрекъснато в две-секунден ритъм. Видях на живо поговорките "Стиснал си душата в зъбите" и "Душата му на зъб се държи". Като я питах нещо, тя го осмисляше няколко секунди и ми отговаряше през стиснатите си зъби така, че едва разбирах какво казва, по-скоро нещо като ръмжане беше. Практически не беше яла два-три дни, а предния ден, за цял ден, отпи само една съвсем малка глътка вода, пак през стиснати зъби, колкото да преглътне лекарството. Имах чувството, че ако си отвори устата и душата й мигом ще излети. Погледът й беше вторачен някъде там - вътре, в умирането, и в него се четеше само страх.

Бяха я сложили на кислород и някаква система за стабилизиране ритъма на сърцето. Стоях целия следобед, а за през нощта наех една съседка, която се грижи за болни.

В болницата, практически всичко е на самообслужване. На съседното легло лежи 82-годишен доктор. Дъщеря му дежури денонощно от две седмици. Спи на един разнебитен „кожено”-тръбен стол. Снощи докараха още един мъж на около 55. Свалил кръвното 30-60. Едва го възстановиха. Миналата седмица пак бил така – на втория ден го изписали. И неговата жена е на денонощно дежурство. През деня има и санитарки, но за през нощта, сестрите направо ти казват, че ако няма кой да ти гледа болния, те нямат други задължения, освен да му оправят системата, ако трябва (те и това не правят, близките на болните са се специализирали във всичко и си го правят сами). Стаята се води интензивно отделение. Непосредствено до нея, със стъклени прегради е отделена сестринската, но сестрите почти никога не са нито там, нито в двете интензивни стаи. Не знам къде ходят. Рафтът с апаратурата (три малки апарата за сърдечна дейност) потънал в прах на няколко месеца, с парцали събран на къдели мъх. Апаратите за вливане не работят. Вчера сестрата донесе четири, докато успя да пусне един на майка ми. А като я гледах как нескопосно го пипа и колко пъти му блокира механиката, заклещи тръбите и го оправяше с дърпане и блъскане, не се чудя защо не работят. Вентилите за въздух и те целите облепени с лейкопласт, размазан по тях от многократно преправяне. В стаята са три легла. Включили кислорода на трето легло към апарата на второ, второ легло - към апарата на първо и като настаниха човек на първо, започнаха, с оплетени вълма шлаухи в ръце, да умуват как да го свържат към апарата на трето, през цялата шест метрова стая. Подредих им правилно мундщуците легло-апарат - те не знаели, че тези неща могат да се развиват, а не им се занимаваше да махат лейкопласта. И всичко това за пациенти, които практически, освен включване на системата и кислорода, не изискват други грижи. Не знам как се оправят с тежките случаи.

Вечерта питах Доков, след като й направи ехография, какво е положението, а той само дето не ме наби - "Аз преди месец, като й казах да влезе в болница, тя не щя. Сега нали я виждаш - кво да я правя!?" - и се врътна и си замина по коридора.

И преди месец да беше, пак щеше да е същото, ама ...

В сряда бабата е по-добре. Май ще прескочи трапа. Диша без кислород, не стене, хапна малко на обяд, пи вода и вече не стиска зъби, лицето и се отпусна и си е пак тя. Ходих от сутринта три пъти. Добре, че сме близо. Довечера ще ида пак.

Предполагам, че ще я държат до петък. После не знам. Тя отказва да ходи, а Гергана ми е казала от самото начало, че легне ли майка ми, тя не може да се грижи за нея. Ще видя да комбинирам Гергана с още една по-яка жена, та да могат някак двете да се оправят, ама не знам аз с парите как ще се оправя. Ако не намеря работа, ще изкараме още два месеца и после не знам.

В четвъртък пак се спихна психически. Във вторник беше решила, че ще умре тутакси и пъшкаше до бога. В сряда като видя, че още не е умряла, престана да пъшка и мааалко се даврандиса. После, като й минало успокоението, че няма да умре веднага, започнала да се страхува как ще живее като мренето се е разминало.

С Гергана решихме, че трябва да се подходи по-строго с „персонала” и днес я разходихме на два пъти из стаята. Измина общо десетина метра, ама ги измина сама.

Бях уж я хванал под мишницата, но реално не я държах. Вечерта влизам с манджата, а тя пъшка:

- Ох, как ще стане?

- Кое, бе майко, как ще стане? – сещам се, че говори за умирането.

- Яденето – измъква се бабата, щото знае, че ще й се развикам.

- Днес нали яде, разхожда се из стаята, какъв е проблемът сега пак да ядеш? – правя се на неразбрал аз.

- Ми не знам.

* * *

Би трябвало да изпишат майка ми в петък. Тя се посъвзе доста, макар че от нехранене е много отслабнала, а психически отказва да направи и най-малко усилие.

Преди малко Гергана си отиде. Направихме варианти А, Б и Кактододи.

* * *

Вчера вдигнах болницата на главата си. Вечерта, преди да си тръгна видях, че майка ми е намокрила памперса и чаршафа и тръгнах да търся санитарка да я смени. Тук, там, почуках на сестринската стая.  Трите сестри си поседнали удобно пред един телевизор и си пият кафене. Казах им какво търся и едната, без да каже дума, се протегна назад през рамо и натисна един бутон, с поглед вперен в телевизора.

- Сега какво?

- Викнах я.

Излязох да чакам в коридора. По някое време се носи Маргарита, съседка – майка й
цял живот беше санитарка и сега тя я е наследила.

- За теб ли ме викат?

- Да, майка ми трябва да се смени, че е мокра.

Влязохме в стаята.

- Да я изправя ли - питам - та да е по-лесно?

- Няма, няма. Ти ще хванеш от тук, аз от там, да я съблечем…

- Ааа не. Аз няма да хващам отникъде. Тя се притеснява от мен, пък и на мен не ми е удобно.

- Еее, ма аз как ще я оправям сама?

- Ами нали това ти е работата - почвам да набирам инерция аз - ако ме нямаше мен, какво щеше да правиш?

- Не ми е това работата. Ние не сменяме памперси.

- Не знам. Оправяй се - и излязох от стаята бесен.

Отидох и почуках на сестринската стая.

- Искам да ви питам какви са задълженията на санитарките в тази болница.

- Миии... те са... санитарки... какви да са им задълженията?

- Трябва ли да сменят памперси?

- Аааа, не. Гледачите се грижат за това.

- Какви гледачи?

- Ами всеки близък трябва да си осигури гледач.

- Е, санитарките за какво са тогава?

- Ми не знаем. Ние сме сестри.

- „Ми” приятно ви гледане на „Листопад” тогава!

Нарочно теглих майната на болницата преди да затворя съвсем вратата. Отивайки към стаята на майка, с периферното зрение, забелязвам, че сестрите се измъкват от стаята. Явно са усетили, че наближава буря. Върнах се в стаята. Маргарита беше преоблякла майка ми и сменила чаршафа. Как ли се е справила сама! Подадох й 5 лева за преобличането, щом не й е работа. Тя обидено ги хвърли на шкафчето на майка ми и излезе.

Бяга ми причината, поради която тръгнах пак към сестринската стая, но там вече нямаше никого, бяха се покрили другаде. Минавайки покрай една отворена врата, някаква жена в бяла престилка ме попита какво търся.

- Трябва ми някоя сестра.

- Аз съм лекар.

- Още по-добре. Бихте ли дошла с мен?

- Да, разбира се.

Вървейки я питам кой трябва да сменя памперсите на болните.

- Амиии... гледачите.

- Ами ако съм в Америка и не мога да наема гледач.

- Ааа, те и от чужбина пращат пари на близки тук и те намират – бодро ме осведоми докторката.

- Добре де, ако майка ми е бездетна и както е на 83, няма никакви роднини, какво правим? Санитарките за какво са?

- Ами... това го няма в длъжностните им характеристики.

Вече влизаме в стаята.

- Добре, като не сменят памперси, какво правят?

- Ами чистят.

- Я погледнете рафта за апаратурата – прахът е поне от една година, а това е интензивно отделение. Какво остана за стационара.

- Ааа, как от година, неее….

- Добре, нека да е месец. А тук под прозорците, където не може да се стъпи от мъх от тополите.

- Хм, вчера това го нямаше.

- Значи в най-добрия случай чистите през ден – вчера го е нямало, днес не сте пипнали, най-рано утре някой може и да изчисти. Значи санитарките не вършат абсолютно нищо. Сестрите са същите. Завчера надомъкнаха цели кълба маркучи да включат първо легло към трети апарат през цялата стая. Добре, че аз им оправих разпределението и ги научих, че мундщуците се развиват. Една сестра се бори половин час с четири апарата за вливане с блъскане и дърпане. Те затова и не работят.  Добре, Вие сега като сте дежурен лекар, кажете ми какъв е статусът на тази жена – посочвам майка ми.

- Ами тя Гергана я доведе оня ден, беше доста отслабнала и трудно дишаше...

- Докторе, това са битовизми. Кажете ми какъв е медицинският статус на майка ми -историята на заболяването й, лечение, прогнози... Това тук е интензивно и имате само трима пациенти.

- Ми то всичко го пише в книгата.

- Значи, ако сега майка ми колабира, Вие вместо да вземете мерки за спасяването й, тепърва ще търсите да четете в книгата.

- Сега ще ви кажа… – отива в съседната стая, взема книгата и се връща разлиствайки я - мииии… тя е с пневмония – обръща се към майка ми – ти нали лежа скоро тук?

- Майка ми не е лежала в троянската болница от преди 40 години. И за каква пневмония ми говорите? Тя няма температура, не е кашляла повече от година, няма хрипове. Каква е тази пневмония?

- Мии трябва да видя в книгата – започва отново д аплюнчи листата докторката.

- Аз ще ви кажа – тази пневмония се нарича „клинична пътека” и вместо да я изпишете на третия ден, вие ще я държите 8, за да запълва леглото и да гушне болницата повече парички. Всичката ви работа такава – вие сте дежурен лекар на трима болни в интензивно отделение и не знаете от какво боледуват, д-р Доков - шефът на отделението, едва не ме наби като го попитах как е майка ми и не ми отговори на въпроса, вчера тук на вратата се появи д-р Димков, изстъпи се като фелдфебел, плъзна поглед по леглата на нивото на кръста на пациентите, със заплашителен глас попита: „Имали оплаквания” и преди някой да си е отворил устата, излезе. Това съседното остъклено помещение за какво е, не трябва ли тук да дежури сестра?

- Ами да – през деня две, през нощта – една.

- И къде са? За три дни тук, през които съм бил почти постоянно, едва ли се събира сумарно половин час престой на някого в тази стая. Това не е болница! Това е изтрезвително. Вие явно си имате тук някаква друга работа и болните ви идват горница. Ще ви изтипосам по телевизията, та ще ви попилея!

Влизам на сутринта и болната, приета вчера  и дъщерята на болния доктор ми разправят:

- Браво! Така трябваше. Нощес Маргарита избърса рафтовете, изми пода, дежурната лекарка ни измери кръвното на всички, после дойде Димков и той ни го измери  (едната пациентка го молила предния ден три пъти, щото нещо й се виело свят, той обещал и така и не го измерил), после дойде Доков, приказва с всеки, сестрите влизат през десет минути, поздравяват, питат трябва ли нещо, в дежурната стая постоянно има сестра…

Следобед отидох пак. Гледам, стаята някак свети. Викам си, сутринта беше облачно, а сега грее слънце, сигурно затова, а пациентката до майка се смее и ми намига:

- Минаха и обраха паяжините, измиха прозорците и сега Маргарита ги мие и в дежурната стая.

* * *

Майка ми има нужда от клизма – не е ходила няколко дни. Питам сестрата.

- Да, ще й направим, но трябва докторът да нареди, сами нямаме право.

Чукам на вратата на дежурния лекар в отделението. Отвътре се чува: „Да!” и аз отварям. Димков, с премрежен сънен поглед се надига от малкото диванче, на което е полегнал. Часът е осем и половина сутринта и той е застъпил на дежурство преди около час.

- Аз съм синът на Баба Дядовска – второ легло в интензивното...

- Да, да – прекъсва ме Димков - тя е с пневмония, приета е на осми в тежко състояние, обезводнена, с нарушено дишане, предписани са й (казва имената на две лекарства) и вливания, вече изключихме кислорода, защото няма нужда...

- Докторе, докторе – едва успявам да прекъсна възторжената му рецитация – майка ми има нужда от клизма. Сестрата каза, че Вие трябва да я назначите.

- Да, разбира се, веднага ще се разпоредя.

- Благодаря!

Можело значи. Какво ли са си рекли: „Де да го знаем този какъв е като живее в София, може наистина да има връзки в телевизията.”

Според статистиката, в България всяка година биват изоставени 2200 деца.  

Според последното преброяване, в България живеят 7.7 милиона души. Около 2.2 милиона са пенсионерите, към 0.8 милиона циганите. Остават 4.7 милиона. При средностатистическо семейство от трима души, прави приблизително 1.6 милиона семейства. 

Когато кажем „лекар”, „учител”, винаги влагаме разбирането, че този човек трябва да бъде перфектен в професията си, защото работи с хора.

Подобни очаквания и претенции могат да бъдат предявени и към други професии. Когато тези очаквания не бъдат оправдани, ние негодуваме. Ние сме шокирани – „Как може!”

Не само може, а е нормално да не намираме очаквания перфекционизъм. Как така!

Много просто. Трябва само да приложите „училищния модел”.

Първо – не всички училища са равностойни. Има елитни, има и „селски” училища.

Респективно има елитни професии и браншове, има и такива с далеч по-ниско ниво. Има елитни фирми в отделен бранш, има и аматьори.

Второ – учениците в един клас не са хомогенни по своите възможности и реализация. Какво е средностатистическото разпределение за клас от да речем 20 ученика? Приблизително такова:

- 1 най-добър ученик, най-интелигентен, най-съобразителен, най-знаещ. Той представлява 5% от класа.

- 2-3 формални отличници – е, не са най- доброто, но се стараят, амбициозни са и формално покриват нормативите за най-високо ниво. 10-15% от класа.

- 3-4 петоркаджии – много добри ученици, понякога дори реално по-добри от някои отличници, но нещо не им достига за да бъдат отличници. 15-20%

- 2-3 двойкаджии – къде откровени, къде закръглени на тройки по милост, но в общи линии напълно неадекватни на изискваното ниво. 10-15%

- останалите – четворкаджии (добри), демек посредствени – може и да се справят с поставена задача, но никога няма да са напълно наясно какво точно се иска от тях и как точно трябва да се направи. С помощ от по-добрите, в конкретни ситуации може и да се справят задоволително. 45-60%

Естествено, този модел е едно към едно приложим във висшите учебни заведения по отношение на студентите от една група.

Защо тогава очаквате, когато тези хора пораснат, да станат перфектни в своята професия?

Напълно нормално, и това са моите наблюдения в живота, е разпределението на хората в една професия или бранш да съответства на същата схема като в училище, тоест: 5% водещи върхови професионалисти, 10-15% отлични в ежедневната работа, без да оставят име в професията, 15-20% достатъчно добри, 45-65% посредствени и 10-15% пълни некадърници.

Ако приемете този „училищен” модел на разпределение, изобщо няма да ви учудва, че качествените лекари например се броят на пръсти, още повече като добавим и фактора „чужбина”, където една голяма част от тях се изнасят за да се осъществят професионално и финансово.

В Троян комай никога не е имало градски транспорт. Навремето имаше много рейсове до селата и се ползваха и като градски, защото на практика Троян е дълъг град, но на ширина е десетина минути пеш.

По едно време пуснаха "обиколната" - един автобус се въртеше из града от 6 до 20 часа. За една обиколка му трябваше един час, съответно на такъв интервал минаваше през спирките. Освен немощните бабички, никой не би виснал да чака час, при положение, че средно му трябват 15-20 минути до където е тръгнал. Виж за гробищата, през където минаваше, вършеше работа, защото бяха далечко.

После комунизмът си отиде. С него си отиде истинската лимонада, истинските "лукчета", истинските колбаси... Отиде си и "обиколната".

Сега има таксита. Повечето клиенти, повечето от тях пак бабички, ги возят за левче до която и да е точка. Така е по-лесно и за двете страни.

Та едно време троянчани си ходеха пеш - здравословно, бързо и най-вече сигурно - краката им никога не закъсняваха и знаеха точно за колко минути се стига от точка А до точка Б в летен и зимен сезон.

Имаше обаче, и един недостатък - дъждът. Половин час ходене в дъжда не е дори душ, а направо вана.

Нашите му бяха намерили цаката. Щом започнеха да падат първите капки, хуквах с два чадъра. Баща ми работеше на 15 минути от къщи, а майка ми - на още 15 по-нататък. Майка ми не държеше особено, но нямаше нищо против. За баща ми това беше нормалното поведение на син към родителите и ако дебнейки облаците в края на работния ден, се опитах да си спестя мокренето, надявайки се че, ще устискат още петнайсет минути, а те се изпуснеха, се връщаше много ядосан. Не ми казваше нищо, но очите му се скриваха под веждите, а долната му джука увисваше като преяла пиявица.

Естествено, при едночасовата разходка в дъжда, дори и с чадър се връщах напълно мокър поне до коленете, но това беше неизбежната цена за ведрото изражение на бащиното ми лице.

Сега децата ми не биха си и помислили да се хукнат да ми носят чадър, но щом завали по-сериозно, щерката винаги ми звъни:

- Татеее, тук много вали, пък аз не си взех чадъра. Можеш ли да ме вземеш?

Ще мога, къде ще ходя. Като ми е писано цял живот все аз да съм този с чадърите.

Не е лесно да работиш в Администрацията. Издържат само най-устойчивите. Лабилните (и късметлиите) си намират друга работа. На тяхно място Администрацията прави подбор на компетентни и перспективни кадри.

И нашата дирекция направи такъв подбор (има-няма 5 месеца) за по един човек в трите отдела. За двата, с подигравки, „Ама как може!” и примирение с действителността, избрахме хора. За третият обаче нещата се закучиха. Главния, който има последната дума, не хареса първия в класирането от изпита. Вторият в класирането пък не хареса Главния и се отказа. Настана дълго и мъчително колебание да се вика ли трети кандидат („Те и първите двама не бяха цвете, та третия...”) или да се пуска нов подбор.

Тази седмица директорката ни е в отпуск. Замества я моят шеф. Вчера в пет и пет му звъни секретарката на Главния:

- Слизай бързо, че е дошла третата кандидатка за окончателно интервю с Главния в пет часа!

- Ама аз... нищо... не съм бил... нямам понятие... Добре, добре, слизам.

Кандидатката е за друг отдел. Логиката е окончателното интервю да се направи от Главния и шефката на този отдел. В Администрацията обаче не се прилага логика. Прилагат се процедури. А процедурата е ясна и категорична – Главния и директорът на съответната дирекция. В случая – моят шеф, който замества директорката.

- Жени, кажи ми бързо нещо за тази кандидатка. Какво ти е мнението? Дай сивито! – диктува припряно моят шеф на шефката на въпросния отдел.

- Ама тя коя е тази?

- Де да знам, бе! Някаква Надя ли... нещо такова, не чух добре... с някаква странна фамилия.

- Да не е Милена Едикояси? Тя беше трета в класирането от изпита.

- Не, друго име беше. Айде за първото не съм сигурен, ама фамилията беше съвсем друга... ъъъ... абе някаква много особена. Я ми ги кажи всичките по списъка.

Жени започва да чете. Никоя не събужда ясен спомен у шефа. Има една с наистина странна фамилия, ама пък не е Надя и не е на трето, а на последно място при изпита.

На шефа му е неудобно да пита пак секретарката за името на кандидатката. Изведнъж му проблясва идея. Звъни в „Човешки ресурси”:

- Здрасти. Кого сте викнали за интервю при шефа от пет часа.

- Ме не знам. Тя колежката се обади, ама сега я няма. Питай секретарката на шефа.

Ядец!

- Добре де, ще се ориентирам на място – взима смело решение шефът и с бърза отривиста крачка се отправя към бойното поле.

Връща се само след пет минути.

Влезли при Главния – „Добър ден!” – „Добър ден”.

- Вие сте Милена Едикояси – чете главния от сивито пред него.

- Нннееее... Аз съм Настя Едикояси.

- Така ли!?! Хм. На нас ни трябва Милена. Ами, станало е грешка... Беше ми приятно  – усмихнал се благо Главния и вземайки ръката на ошашавената кандидатка, недвусмислено я придърпал да стане от стола.

При първата ми командировка в Калинин (преди това и сега наричан Тверь), на втората вечер с колегите решихме да вечеряме в друг ресторант, не този в хотела където бяхме отседнали. Обикалях-ме дълго в мразовитата вечер, но на вратите на всички ресторанти в града висяха табелки с надпис „Мест нет”. Как така няма места, като ресторантите бяха социалистически модел – цели хамбари, а вътре имаше хора на две-три маси. После разбрахме. Пред всяка такава врата стоеше портиер в униформа с лампази – цял генерал на парад. Като му бутнеш „червонец” (червена банкнота от 10 рубли) в ръката и вратата се отваряше с дълбок поклон.

***

Седим в ресторанта на хотела. От две години спим в един и същи хотел и се храним в ресторанта за по-лесно. И без това почти всички ресторанти бяха еднакви. Персоналът ни познава и даже ни обгрижва. Разрешават ни да оставаме след като са изгонили всички клиенти, персоналът се нахрани и наистина затворят ресторанта. Едва след като сервитьорките изпиеха всяка своята 750 мл бутилка водка с чиния пържени картофки и започнеха да натъкмяват огромните си кожени шапки, ние се отправяхме към стаите си.

 Единствено управителката на салона беше много строга дама, в изрядно сиво семпло костюмче.

Ресторантът почти се е опразнил, ние сме приключили вечерята, но в стаите няма телевизори, няма какво да правим освен да спим и си разговаряме кротко на масата. Аз съм се обърнал към колегата на съседния стол и съм подпрял единия си крак на пречката под седалката на стола му. По едно време забелязвам, че управител-ката ми хвърля къси, гневни погледи от поста си пред централната колона на залата. Какво пък, тя и без това винаги гледа строго – не й обръщам внимание. След около три минути обаче, забелязвам, че се насочва към мен с почти маршова решителна стъпка, застава мирно до мен и гледайки ме право в очите, изстрелва:

- Товарищ, у нас так не принято!

- Как не принято? – недоумявам аз.

- Так! – минава на единична стрелба жената-войн, отчетливо премества поглед върху крака ми, облегнат на стола и веднага го заковава отново върху очите ми – пронизващ и не търпящ възражения.

- Ладно! – миролюбиво отстъп-вам аз и свалям крак от стола.

Тя се оттегля с вдигната глава, изправени рамене и равномерна твърда походка, явно доволна от опазения социалистически морал.

Продължаваме да си говорим, когато с разсеяно блуждаещ поглед отчитам, че вече доста пияният капитан от масата в дъното, който владееше дансинга допреди половин час се разплаща със сервитьорката. Заедно със сметката обаче, тя му е донесла две бутилки, които той с въртеливи движения на таза и резки ръгащи жестове на ръцете, се опитва да напъха в джобовете на панталона си.

Докато капитанът танцуваше този странен танц, с накривена над потното чело шапка, аз вдигнах ръка  и направих жест към управителката да се приближи. Тя дойде и заставайки пред мен, смени строгия поглед с въпросителен.

- Извините, а у вас так принято? – попитах благо, посочвайки й с поглед капитана, който вече се носеше победоносно с леки прикляквания, разкопчана куртка, на-кривена шапка и две бутилки, стърчащи от джобовете на панталона му.

Управителката ме изгледа с хладно презрение, обърна се по военному кръгом и невъзмутимо се отправи към поста си.

***

  Жените пиеха водка в големи водни чаши… да познахте – по руски обичай, и вече доста бяха вдигнали градуса. Танците им ставаха все по-динамични и шумни. Минавайки зад мен на път към дансинга, една от дамите са спъна в стола ми.

При следващото излизане към дансинга, бабето отново се спъна в стола ми. Дали пък не го ритна? Глупости, просто е пияна и губи равновесие.

Заговорихме се и не забелязах кога оркестърът е засвирил блус, докато не усетих как една здрава ръка ме хваща под мишницата и ме вдига от стола. Обръщам глава – бабето. Цялото изчервено като ученичка, но сияещо ме гледа право в очите:

- Ставай танцевать! – аз още не можех да осъзная какво точно се случва – Ставай! Ставай! – нежно, но безапелационно повтори бабето и ме понесе към дансинга като стара лъвица млада антилопа.

Е, какво? Изтанцувахме танца, бабето ми благодари сърдечно, с поклон, занес… заведе ме обратно на масата ми и това беше.

***

В онези години не носех шапка през зимата (всъщност изобщо не носех шапка). Предупредиха ме, че в Съюза е студено, ама аз пак се правех на мъж и най-вече на красив. От хотела до Калинин-Енерго се ходеше пеша към 15 минути. В зимните дни (всичките ми командировки бяха през зимата) температурата беше около -15, но имаше и дни, в които падаше до -25. Тогава ходех на прибежки – от магазин до магазин. Още от хотела си набелязвах следващия магазин, в който ще вляза за минута да ми се размръзне лицето и ушите и така докато стигна на работа. В събота и неделя предприемах разходки с автобус. Един път беше около -20. В автобуса всички с онези огромни руски кожени шапки, само аз гологлав. По едно време към мен се приближава един мъж на около 35-40.

- От България.

- Аааа, братушка! – зарадва се мъжът – Ма не може така! Тук е Русия. Тук е студено. Ето ти моята шапка – сваля си шапката от главата и ми я подава.

- Ама не, моля Ви се! Не ми трябва шапка. Не ми е студено. Аз не нося шапки.

- Не, не, не може така. Ще настинеш. Тук е много студено – и напира да ми сложи шапката на главата.

Едва го убедих, че не му искам шапката. Той слезе на следващата спирка. Спря се и ме гледаше състрадателно докато автобусът го отмина.

Ние българите сме най-омешания народ на света. Повече съставки има само американския народ, но той все още е просто една смес от различни обособени гранули, ясно различими и заемащи различни слоеве, докато ние сме напълно хомогенно цяло. Ако съберете разнообразието от лица на хората, които не бихте могли да наречете другояче освен „българин”, ще видите в чертите им и „шведи”, и „англичани”, и „италианци” и „французи”, и „араби”, и „индуси”, че дори и монголоидни азиатци. Само негри си нямаме.

Кой ли не е бил по земите ни е не е хвърлял тук семето си – десетките тракийски племена, келтите (белги, брити, гали, хелвети), които ни сродяват с днешна Белгия, Великобритания, Франция, Швейцария) ромеите, донесли на Балканите генетичен материал от целия тогавашен свят, хуните на Атила, „неизброимите” славянски родове, гърците, аварите, татарите на Чака, хазарите, печенегите, арабите, турците, и като подправка на целия този тюрлю гювеч – двайсетина вида цигани, една супена лъжица евреи и щипка арменци.

Според историко-политическата справка, България е една от първите държави (681) в Европа, самоопределили се и признати като такива. След нас са такива държави като Русия - 862, Англия - 927, Германия - 962, Испания – 1469, Италия - едва 1861.

Имали ли сме обаче истинска държава – държава като признато и прието обединение на населението на една територия като единно цяло, като гръбнак, който крепи народа си в трудни мигове и му помага да се движи напред, като хоросан, без който хилядите тухли на сградата ще се разсипят на земята и ще се стрият на прах от времето, студа и ветровете.

Не мисля. За българина държавата не е неговия дом, в който се чувства сигурен и защитен, неговото голямо семейство, което ще му помогне и в успеха и в неуспеха. За българина държавата е вечният враг, дебнещ в засада, за да отнеме принадлежащото единствено нему, тя е оградата, която не му позволява да си разиграва коня, тя е големият, но глупав и непохватен Голиат, когото той, малкият невзрачен Давид ще победи с хитрост.

Защо е така? Защо другите народи се гордеят с държавата си в делниците, а ние се сещаме за нея само на национален празник? Защо другите народи градят държавата си, а ние я рушим? Защото сме тъпи, лоши, безотговорни? Не мисля. От доста години работя с всякакви чужденци и съм забелязал, че сравнени един на един, ние не им отстъпваме нито по ум, нито по знания, нито по трудолюбие (кой друг народ е казал „Залудо работи, залудо не стой”), нито по отговорност, а опре ли до находчивост, сръчности, умения за справяне в трудни ситуации  и прилагане на нестандартни решения, те могат само да ни дишат праха.

Тогава защо? Защо нямаме държава?

За мен отговорът е този – народопсихология от преди поне 1500 години, исторически еднопосочно дооформяна до момента, в който пиша тези редове.

Въпреки нароилите се напоследък хипотези за произхода на българите, включително до обявяването на Конфуций за българин, смятам, че не бих сбъркал много ако приема, че основната съставка на днешния ни народ са славяните. Кои са били славяните? Многобройни племена, според историците „залели като море” Балканския полуостров около V век, малко след разцепването на Римската империя на Западна и Източна. Защо  обаче славянското море не е успяло да разруши клатещите се стени на Източната империя? Много просто. Защото Източната римска империя, станала по-известна като Византия, по името на градчето Византион, върху което Константин построил Константинопол (сегашния Истанбул) била стройно организирана държава с няколко вековна история, а кои били славяните? Били горски и блатни хора, спуснали се към по-топлия юг от хладните гори и блата на сегашна Русия. Там те обитавали горите и блатата, защото в тях рядко навлизали азиатските нашественици. Не се заблуждавайте – славяните съвсем не били кротки агнета. Те самите извършвали кървави набези и съвсем в крак с тогавашната мода изтребвали това, което не можели да отвлекат обратно със себе си като пленници. Но те имали две важни различия от римляните. Първо, явно ги е мързяло непрекъснато да следят и опазват пленниците си, защото още преди да е минала година ги пускали или да си вървят от където са били довлечени, или да се заселят като свободни хора сред тях и сами да се грижат за себе си. Логично е. За какво ти е роб, ако не копаеш руда в мините, не строиш каменни дворци, пътища и виадукти, не обработваш безкрайни полета? Само да го храниш. Да се оправя сам.

Втората, по-важна особеност е, че славяните не се и опитвали да се обединят в нещо повече от хлабаво организирано племе. Дори племенните им вождове били по-скоро родоначалници на по-големите родове в племената, отколкото еднолични самодръжци. Важните (колко ли пък са били) въпроси, се решавали на племенен съвет от старейшините, сиреч не най-силните и активните, а най-патилите и предпазливите. Всяко семейство за себе си, всеки род интересуващ се само от родствениците си, всяко племе нехаещо за останалите. С две думи – държавност никаква.

Първата държава, от която стават част славяните е българската. Представете си го. Идват някакви космати, тантурести, кривокраки, миришещи на вкиснат кумис конници и само защото са по-организирани, по вещи в боя и по-алчни за власт, създават държава, в която огромното мнозинство са славяни. Какво е за тези славяни българската държава – правилно – нещо напълно чуждо.

После? После двеста години военни набези в опит за стабилизиране основите на новоизлюпената държава на Балканите. Но какво е тогава българската държава? Пътища – каквото са построили римляните, сгради – няколко струпани камъка в столицата, останалите – в сламени колиби и землянки (между другото последните са останали като основно обиталище на българите в северозападна България чак до към 1850 година – в дъното до отвора за огнището в покрива – хората, отпред, за да запазва топлината през зимата - добитъка). Какво друго има в една държава? Управление – някакъв български хан, който кани славянските племенни вождове на пир, само когато трябва да поиска от тях храни или войници, администрация – бирници, войска – сбиротък при нужда, учение, наука, литература - никакви.

Двеста години след създаването на държавата - първи опит за обединяване на населението й по някакъв признак – религията. Борис-Михаил отсича: „Христос е нашият Бог!”. Отсича и главите на несъгласните – половината болярски родове. Такова е било времето. Ура! Вече сме един народ – една вяра. Вярно, но не съвсем – вярата и носителите й са вносни – българската църква е диоцез на гръцката (Византийската), начело с грък и основно с гръцки духовници, проповядващи на гръцки чак до 1870 година, когато е учредена Българската екзархия. От тогава и досега, за българина вярата и църквата са две отделни неща.

Минават още двеста години, в които едва ли всеки запитан по нашите земи е можел да каже в коя точно държава живее. Но точно тогава този въпрос е изяснен – в държавата Византия.

И така още двеста години.

После държавата се прекръства пак на България, само за да се прекръсти отново след още двеста години – този път на Османска империя и този път за 500 години. Не е необходимо да припомням какво е за българинът държавата през тези 500 години.

Но!

Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: „Ура!”

След първото „Ура!” и хвърляне на калпаци, още не паднали калпаците на земята и по-окумуш българите се хвърлят да строят своето отечество. А какво разбира средният българин под „отечество”. Дядо Каравелов го е казал:

"Но при всичкото това дядо Либен имал и една малка слабост - той обичал своето отечество, но не всичкото, а само Коприщица."

Аз бих отишъл още една крачка по-близо до истината – под „отечество”, българинът разбира собствения си джоб.

Първите години на свободата са ни познати от скорошното им възпроизвеждане – бандитски шайки по пътищата, грабежи, изкупуване имотите на бягащите турци на безценица или направо присвояването им, къде с фалшиви документи, къде без. Имаме късмет, че Казимир Ернрот, като военен министър на младото Българско княжество, със здрава скандинавска ръка, само за шест месеца след назначаването, си ликвидира дейността, а и доста от членовете на върлуващите банди. Малко по-късно, като министър председател се отказва от половината си заплата, защото другата половина му е достатъчна. Но какво ни интересува той – един швед, роден във Финландия, генерал от руската армия. Думата ни е за нас – българите.

Бандите са унищожени, но не и бандитите, вече именувани фабриканти, търговци, банкери, едри капиталисти. Държавата се превръща в хранилка за хиляди политически протежета и луксозна проститутка за всеки, с нищожен морал и пълен джоб. Не я уважават нито отритнатите от нея, нито тези, които са си платили за услугите й.

И така 60 години.

После палачинката се обръща – експроприация на експроприаторите. Едните бандити, със съд или без, са избити, пратени в лагери, изселени по селца и градчета, а в техните депутатски и банкерски кресла, в техните домове и вили, се настаняват новите бандити.

Държавата? Държава няма. Има Партия. Четиридесет и пет години викахме: „Слава!” по площадите и: „Мамка им!” вкъщи, зад спуснатите пердета.

В един слънчев ноемврийски ден пукна Демокрацията. С отворена уста и ококорени очи гледахме отворената уста и ококорените очи на Първия и не можехме да повярваме. Свърши се! Събудихме се от кошмара! Да, но други се бяха събудили преди нас, бяха се събрали в една зала и бяха призовани като цвят на нацията, да изведат тази нация към светли бъднини. Куфарчета… всъщност, ако перифразирам една песен на  Емил Димитров: „Не е имало никакви куфарчета, просто парите са отишли в съответните банкови сметки”.

Петдесетгодишните млади в Партията взеха нещата в свои ръце, за да няма кръвопролития, за да има мирен преход. Тайните служби тайно местеха милионите от държавните сметки в своите. Когато им се стори, че нещата вървят твърде бавно, ускориха процеса – създадоха банки и сложиха парите където им е мястото – в банките. Банките започнаха да работят това, което работят всички банки – да дават кредити. После се оказа, че тези кредити не били обезпечени и банките фалираха. Фалираха и тези, които още вярваха, че банката, това е държавата, и че държавата не може да фалира.

За пореден път, поредното поколение се убеди, че това животно Държавата е като караконджулите и таласъмите – хем го има и хем те е страх от него, хем го няма пък успява да те прецака.

Какво друго ти остава, освен и ти да дебнеш да го прецакаш както сторил заекът с разярения мечок, който се заклещил на чаталесто дърво в гората?

След онова интервю (така и не стигнах до работодателя), ме поканиха на друго – в Администрацията и там ми излезе късметът. И там имах интересно интервю. Може и да ви го разкажа някой път.

В общи линии е като шведски затвор – чистичко, топличко, не искат да вършиш кой знае какво (с което още ми е трудно да свикна), нямаш право да напускаш кили… сградата от 9 до 17:30, освен половин час за обяд от 12:00 до 12:30. Не се допускат волности с този времеви интервал, но ние сме му намерили цаката – разхождаме се, пазаруваме, после си купуваме нещо за ядене (най-често от магазина за хранителни стоки, щото е най-евтино) и си го ядем на бюрото в „работно" време.

В началото, като на всеки нов затворник, ми беше трудно. Нямаш причина да ходиш в другите стаи, да стоиш в коридора е най-малкото неестествено, остават три повода за излизане – тоалетна, вода от машината и кафе от другата машина. По принцип биха могли да се съчетават, но аз първите месеци стриктно си ги разпределях на равни интервали – отделно излизане от стаята за всяка нужда. Колегите са свикнали, щото са тук от 3 до 11 години.

 Ние сме модерна администрация. Пак има бумаги – по две причини. Първо, щото подпис и печат се слага на бумага (да, чували сме за електронен подпис, но… като му дойде времето) и второ, щото хлебарките най-обичат да се крият в старите папки. Обаче! Имаме си съвсем съвременна компютърна документообработваща система.

Всяко писмо, жалба или друг документ постъпва в деловодството, където се регистрира в системата. Директорът на компетентната дирекция го резолира (задава като задача) на началник отдел в дирекцията, а той го резолира на свой подчинен експерт.  Експертът проучва документа, ако трябва, иска становище от друга дирекция и подготвя писмо, становище или доклад. Дава го за съгласуване на началника на отдела и за подпис на директора си, регистрира го в системата и оставя хартиеното копие в изходящата поща. Това се случва с всеки документ – външен или вътрешен. Всеки вътрешен документ се движи по веригата експерт А –началник А - директор А – директор Б – началник Б – експерт Б и обратно. Мейл се използва изключително рядко и само за доуточняване на някои въпроси.

Правилата, пък и нормалната логика, изискват всички документи, отнасящи се до даден първичен документ да бъдат регистрирани в преписката към него. Така, когато в системата отвориш който и да е документ и кликнеш на „Преписка”, виждаш всички свързани с него документи.

Днес моята директорка търсеше някакво становище. Не го намерила и отиде при началничката на отдела. И тя не можа да го намери. 

- Къде е?!? Къде е, бе?!? Къде е?!? – третият въпрос вече си извисява в пронизителен фалцет, както винаги, когато на първия не последва задоволителен отговор – Вие не сте подготвили становището! Колко дена минаха! Колко питам!

- Как да не сме го подготвили? Лично аз го написах – спасява началничката си от словесната бомбардировка Мария - сега ще ви дам номера.

Намират документа, но като самостоятелен, извън преписката.

- Защо не е в преписката!?! – пропищява моментално шефката – Защо, бе!?! Колко пъти ще ви обяснявам! Ама писна ми вече! Това да ви е за последно! Пос-лед-но! Следващия път ще искам писмени обяснения!

Отчетливата й походка заглъхва към кабинета й, последвана от трясъка на вратата му. В следващата секунда вратата се отваря отново, и със силата и в тоналността на военна тръба, до нас достига:

-         Я се съберете всички тука! С тефтерите!

Аз нямам тефтер. От години си водя бележките на компютър – по-бързо и по-лесно е за следене, актуализиране и допълване с външна информация. Грабвам лист от принтера.

- С тефтерите казах! – ударната вълна ме запраща обратно към моя ъгъл да търся нечий забравен тефтер по шкафовете.

Намирам настолен календар от 2009. Връщам се при другите и чинно отварям на днешна дата.

- Пишете! „Всеки отговор или доклад, трябва да бъде регистриран в преписката към първичния документ…” Пишете, пишете, не ме зяпайте! Второ – „Когато има отговор по е-мейл, в преписката се пише коментар с дата, че отговорът е по е-мейл”. Записахте ли? Така… Сега пишете трето – „Ще чета горните две точки всеки ден". Пишете бе! Написахте ли? Я да видя – дръпва тефтера на най-близко седящия колега – Така! Сега само някой пак да ми напише висящ документ!  Свободни сте!

Връщам се на бюрото. Кво да го правя сега този календар с този единствен запис в него? Как какво? Хвърлям го и си записвам на компютъра. Но така, че, както нареди шефката, да го чета всеки ден.

Как ли?

Ами качих си това като тема на десктопа.