Создание мира (религия)

Имало едно време Бог… Всъщност, не едно време, а винаги го е имало… А преди да го има, какво е имало? Бог е имало! Него ВИНАГИ го е имало! Да, да, винаги, ама преди това… Ааааа, сега ще се заяждаме ли!

И така, имало едно време и винаги го е имало, Бог… Всъщност, едно време имало много богове… тоест, хората били невежи и мислели, че боговете са много, пък той си бил един Бог. Единосъщний. Щото нали Бог дух, Бог отец и Бог син… Това всъщност прави три… Хм…

Така де! Имало едно време и винаги го е имало, един Бог единосъщний. Хората го наричали Господ. Всъщност, някои го наричали Йехова, други Яхве, трети Аллах, четвърти... четвърти пък твърдели, че изобщо няма Бог. Те били най-гадните и затова ги бесели, кълцали, горили на клада… С другите просто водели войни и всеки призовавал в битката своя Бог. Най-слаби се оказали боговете на индианците и негрите. За другите още се водят битки… Но ние се отплеснахме от темата.

Та този вечен, единосъщен Бог решил и създал светлината, видял, че е добро, създал небето, земята, водата, човека и най-паче жената. Хм… ще рече жената не е човек, а нещо друго… но всемилостив е Бог – от няколко време насам и жената е призната за човек… А преди да реши да създаде тази благодат, що е правил Бог? Не му ли е било скучно цяла вечност да седи в нищото и да не прави нищо? Ааааа, пак ли ще се заяждаме? Това е разговор за друга тема. Сега отговорихме на въпроса как е създаден светът. Точка!

Възникване на Вселената (наука)

Отдавна, много отдавна, колкото четиринайсет милиарда години, в света нямало нищо. Ъъъъ, чакайте малко, тогава какво е бил светът, щом в него е нямало нищо? Ами НИЩО. Просто никъде нямало нищо. Добре, и къде се е намирало това нищо? Ами навсякъде се е намирало, щото Вселената е безкрайна. Ама нали още нямало Вселена, как така нещо хем го няма, хем Е безкрайно? Ааааа, сега ще се заяждаме ли? Просто навсякъде където можете да си помислите нямало нищо. Абсолютно нищо. Даже време нямало, щото като няма нищо, то как да се измерва времето, нали.

В един миг… ама не миг, а милиардна, милиардна част от … Чакайте малко! Нали нямало време – какъв е тогава този миг? Еми такъв – първият миг на времето… Та в тази милиардна, милиардна, милиардна част от мига, на едно място в нищото, едно нищо, ей така от нищото, експлодирало. Тази експлозия наричаме Големият взрив. От този голям взрив първо се появила… От нищото ли? Не бе! Вие не слушате ли? От взрива на нищото в нищото се появила енергия. Много енергия. После от тази енергия се появили атоми, от атомите се появил прах, прахът поради голямата енергия на взрива, и гравитацията, и скоростта на светлината, и центробежните и центростремителни сили, и времето и пространството, и привличането и отблъскването… бе с две думи, от праха станали звездите. Пък от звездите се образували галактики, милиарди галактики, какъвто е нашият Млечен път, в който има милиарди звезди, като нашето Слънце и около тях се въртят планети. Момент, а откъде са се взели планетите? Нали прахът станал на звезди. Е, станал, станал, ама Голям взрив е това. Не може всичко да стане на звезди. Някои парчета станали планети, че даже имало и такива дето станали луни на планетите - като нашата Луна. Ако искате да знаете, имало и такива нещастни парчета дето даже до луни не го докарали, ами останали едни такива бездомни метеори и от милиарди години се скитат в космоса и кога ли някой такъв ще се шибне в нашата планета и ще ни е… но това е друга тема.

После от луната… или от някой метеорит… или пък от Слънцето, има ли значение, на Земята дошла вода. Нататък всичко е от просто, по-просто – енергия, електричество, температура, вода… и воала – КЛЕТКА! Клетката се разделила на две, после на четири – учили сте за геометрична прогресия – бактерии, водни, земноводни, влечуги, бозайници (е, имало и птици и насекоми за разнообразие), метеорит избива динозаврите и отваря място за човека… и така до края на света, както се пееше в песента към един много популярен в миналото филм.

И моят работодател, като като повечето големи работодатели, трябва да осигури на служителите си профилактичен медицински преглед.

Едва откривам "Медицински център", за който никога не бях чувал, между трамвайното депо на "Мария Луиза" и Централната автогара. Отивам точно в десет, както е записано в графика. Заварвам 10-12 колеги. Всъщност колежки и един колега. Скоро разбирам, че съм последния от групата. Прегледите са при невролог, кардиолог, офталмолог и интернист. Толкоз. Няма акушер-гинеколог и мамолог за жените (безуспешно предложих услугите си за второто). "Ми, това сте си платили, това получавате" - ще речете. И ще сте прави, но не съвсем. Всеки уважаващ себе си и професията си медик, би трябвало да откаже да поеме профилактичен преглед на предимно женски персонал без да са включени тези основни прегледи. Бе, какво ще му задълбават толкова - колкото парички паднат, все са келепир - криза е.

Влизам при невролога. Мъж на средна възраст, забол разсеян поглед в някакви документи на бюрото си.

- Съблечете си якето и легнете на кушетката! Изпънете ръце покрай тялото!

Подчинявам се. Едва изпъвам ръце на тясната кушетка. Докторът става от бюрото и с отегчен вид се приближава. Хваща ръцете ми и с едва скрита досада ги премества на корема ми като на мъртвец. С ловко движение, сякаш подобрявайки световен рекорд за бързина, ме прекръства с малко чукче, удряйки леко всяка става от раменете надолу.

- Усетихте ли нещо?

- Вдигнете ръце нагоре! Затворете очи! Пипнете си носа първо с едната ръка, после с другата!

Божичко! Откакто съм стъпил на невролог преди 35 години все ме карат да си пипам носа. Хората по Луната се разхождаха, по Марс пътуват, на 13 милиарда светлинни години гледат, а невролозите още те диагностицират с пипане на носа.

- Добре. Станете!

Пише БО в книжката и врътва неразгадаем подпис.

- Докторе, мога ли да попитам нещо?

Идва ми редът при офталмоложката. Явно пенсионерка. Отдавна. Няма проблем - сигурно е опитна. Прокарва ме по таблицата. Виждам и половината от последния ред.

- Ставаш направо за Долна Митрополия - похвалва ме майчински лекарката.

Ще ставам, как няма да ставам, като винаги съм имал добро зрение, а сега имам старческо далекогледство.

- Ама аз ползвам очила за четене и напоследък май ми е мръднал диоптъра. Имам и астигматизъм.

- Ми не знам. Моята лекарка ми предписа астигматични стъкла и с тях виждам прекрасно. И геометрията не ми изкривяват. Само че напоследък нещо трябва да отдалечавам книгата - сигурно съм мръднал диоптъра.

- Седни пак тук - настанява ме срещу таблицата и ми слага рамки с някакъв диоптър - Така добре ли е?

След два-три опита го докарва до добре. Моята си лекарка обикновено след като стигне до "добре" продължава с пробите да провери дали не може да стане още по-добре или това е най-доброто. За тази "добре" е достатъчно. Пише ми рецепта. Ще си я запазя, за да я сравня с тази, която ще ми даде моята лекарка.

Вратата на кардиоложката е отворена и в кабинета няма никой. Заставам пред интерниста. След малко в чакалнята нахлува жена с развени пешове на престилката.

- Има ли някой за кардиограма?

- Ами бавно става, щото първо влизат, пък после се събличат, пък се обличат... Да вземем да се съблечем тук и вътре само кардиограмата? - предлагам оптимизиране на процедурата, но жената вече затваря вратата зад влязлата колежка.

Идва и моят ред. Знам процедурата. Не чакам покана, бързо изхлузвам ризата, без да я разкопчавам, навивам крачолите на панталона и смъквам чорапите. Кардиоложката не оценява усилията ми да й спестя време. С нервни жестове закача щипките на китките и глезените ми, забива вендузите в гърдите ми и с отмерен жест удря някакъв бутон на апарата. Лентата започва да тече. Две вендузи се отлепят (космат съм).

- Докторе, вендузата май...

Кардиоложката нервно забива непослушните вендузи обратно на мястото им, откъсва провалената лента, смачква я нервно, хвърля я до кошчето и пак чуква бутона. Вендузите закачливо се отлепят отново. Мълча си. Какъв смисъл има да ядосвам кардиоложката. Лентата излиза. Тя я поглежда бегло.

- Пулсът Ви е малко забавен.

"Благодаря, че ми каза! От пет години пия хапчета за кръвно и го меря чат пат - знам колко ми е пулсът - 59-60. Знам и че това е бавно (спортист никога не съм бил). Не знам, но предполагам, че това няма практически никакво значение, за разлика от ускорения пулс. Минава ми мисъл да се пошегувам, че сърцето ми вече намаля скорост с оглед на предстоящото спиране, но се отказвам.

Последно - интерниста. По-точно интернистката.

- Боледували ли сте от нещо?

- Имате ли оплаквания.

- Имам. Две. "Простата алармира". Нищо особено, но има някои промени.

- Трябва да идете на уролог.

Слава богу! Аз се боях да не трябва да ходя на стоматолог. А направление? Няма нужда да питам. Не е включено в "пакета".

- Имам и проблем със стомаха. Някаква болка. Като ме хване и четири до осем часа няма пускане. Никакви болкоуспокояващи не помагат. Пробвал съм всичко. Изследваха ме, но нещо не можаха да разберат гастрит ли е, язва ли е, хеликобактер ли е - уточнявам симптомите - къде боли, как боли.

- Това е ГЕРБ.

- Не, не е това. И това имам, но го туширам с лекарства и не се проявява. Освен това симптомите са съвсем различни.

- Диета пазите ли?

- Каква диета?

- Е, ами как! Трябва да пазите диета.

- Добре, ама каква?

- Ами там пържено, солено, сладко, люто, шоколад... знаете...

Не, не знам ТОЧНО каква диета трябва да пазя за точно тази болка с неустановена причина, но знам, че нито ще ме пратите с направление при диетолог, нито при гастро-ентеролог, така че предпочитам да не си губя и третия час с вас.

Взимам си книжката и излизам. Заставам пред рецепционистката. Тя си говори нещо лично по телефона. Премествам се малко в страни, за да вляза по забележимо в зрителното й поле. Отправя ми въпросителен поглед, без да прекъсва разговора. Връщам й гримасата с поглед към книжката. Тя потупва бюрото пред себе си. Оставям книжката и казвам "довиждане". Отговор няма.

В Троян сме. Обичам да си идвам – кърпя тук-таме по къщата, оправям по градината – денят ми пълен, нощта спокойна.

Вчера се хванах да разчистя и заравня стария пясъчник до сайванта дето го съборих лани. Троянецът е пестелив и прибран човек. Останали му от ремонт две кофи пясък, няма да ги пръсне из градината да пооблагороди глината дето господ му е дал вместо пръст. Не. Ще подложи стар скъсан найлонов чувал в някое ъгълче в задния двор (отпред е за розите, гергините, грамофончетата на полуизгнили летви, хартисали още от правенето на покрива) и внимателно ще изсипе пясъка върху него. За потряба – така казваше баща ми. На него му го казал неговия баща. Чакълец малко допаднал от някъде – при пясъка. Тухла-две останали от курника – тухлата е полезно нещо – при пясъка. Керемиди хартисали („Докато не артиса няма да стигне” казваше баща ми) – върху тухлите, хем да ги пазят от дъжд. Мозайка – черна и бяла в две гюмчета от модернизирането на терасата през 73-та – при прясъка. Ламарина някаква от обковаването на сайванта – ще покрие пясъка и мозайката. Така 40-50 години. То за 40-50 години човек се смива, та пясък. Омесил се с глината отдолу и прахта от годините, вече не е пясък, тухлите мръзнали, пекли се, върнали се от където са дошли – почти на пръст. Циглите се държат, почти като цели докато не ги хванеш от единия край, та другия да падне връз краката ти. Найлонът станал на парцал и се къса на люспи като стар латекс. Ламарината спокойно може да мине за произведение на изкуството, нашарена и надупчена в причудливи форми от ръждата.

Време му е да се разчистят парчетиите, да отделя едрите камъчета от баластрата (и аз съм троянец), да изхвърля всичко останало и да заравня кьошето, та да се затреви като останалата част от двора. Вчера се хванах, въоръжих се с кирка, мотика, лопата и гребло и взех да ровя като кокошка на бунище. Не знам дали сте забелязали, ама не може да не сте – българинът много обича да гледа как някой или нещо работи. В София не е баш така, ама „София не е България!”, както пишеше на едни плакати. В провинцията обаче, щом един хване брадвата или мотиката, всеки който мине край него се чувства длъжен да се спре и да го заговори. Ако оня с брадвата е без брадва и си дреме на пейката пред къщи, минаващият само ще поздрави и вече отминал ще пусне някоя шега, отговора на която няма и да чуе, но щом другият работи, спирането е задължително. Започне се със закачка, после по същество на извършваното деяние, докато, както си му е ред, нещата опрат до главното – местните некадърни управници и колко са напред американците, тяхната...

Та докато чопна два пъти с мотиката и съседът висна на телта.

-         Туй кво ша го прайш?

-         Бе да го поизчистя малко и да го заравня, та да се затреви като целия двор.

-         А пясъка? – комшията е оправен и практичен – сам си прави къщата и дворът му е като за изложение.

-         А, пясък – я има две кофи, я не. Вчера го рових половин час, че ми трябваше половин кофа, та после търсих сито от Стамат, че да го пресея...

-         Ами, тука има барем две колички – оглежда с вещо око терена комшията.

-         Какви две колички? Ти не го гледай, че е на бабуна, отдолу е само боклуци и пръст. Пък и омешал се е с пръст, не става за нищо. Трябва да го пресявам, да го мия...

Комшията не казва нищо, но на лицето му се изписва леко презрение към мързеливия „софиянец” дето всичко му е пакетирано в магазина и квото хартиса отива в кофата. Пясък е това, бе ейййй! Утре ще ти дотрябва една мистрия, откъде ще я купиш в Троян? Или ще изгориш три кила бензин до Топливото на Горни край и ще вземеш един чувал? Прехвърляме темата на по-съществени неща – кога ще правя модерния навес-барбекю на мястото на стария сайвант, как ще го правя. Дръпваме лек спор за количеството баластра и бетон за пода, но накрая, въпреки различните мерни единици – колички срещу кубици, и източници – собствен опит срещу интернет, стигаме до консенсус, че 500 лева я ме оправят, я не.

Насред приказката ни, майка ми се подава на терасата:

-         Виле, ела!

-         След малко – отвръщам. Сигурно телефонът ми звъни, а отдавна вече не тичам като звънне – ще видя кой е и ако ме устройва, ще му се обадя.

-         Виле, ела! – подвиква пак след минута майка ми.

-         Добре бе майко, нека си звъни, ще видя после.

-         Ела, ела! – настоява майка ми с равен немощен глас, както си говори откакто татко почина.

-         Ейййй, добре де! Какво има? – мърморя отивайки към къщата.

-         Ели падна – прошепва майка ми едва когато стигам до нея.

Ели – жена ми, е боледувала от детски паралич и дясното й коляно от време на време „изпуска”, при което тя пада по очи. Не е често – един-два пъти в годината, но като падне, не се знае как ще стане. Преди двайсет години падна в къщи и си счупи бедрената коста, та в Пирогов й скъсиха крака с два сантиметра.

Взех трите стъпала на един разкрач. Заварвам Ели в стаята, в полушпагат на едно коляно, подпряла се на масичката, ама наникъде. Вдигнах я внимателно, поопипах удареното коляно, като че ли няма счупено. Тя цялата жълта, а устните й сини – признак за лошо кръвоснабдяване.

-         От болка сърцето ми спря – чете мислите ми Ели.

Хич да не е спряло, кръвта се е дръпнала от лицето й. Аз съм бесен. Тя паднала, боли я, не може да стане, а аз си дрънкам глупости с комшията. Излизам на терасата.

-         Майко, що не казваш, че Ели е паднала?!?

-         Ми нали веднага ти казах...

-         Това ли е казване – „Виле, ела!”. Аз де да знам за какво ме викаш.

-         Ми да не ни слушат комшиите...

-         Комшиите! Ти луда ли си! Ели примряла, а тя – комшиите!

-         Ама аз те виках тревожно...