Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Поради залелия ме напоследък спам, коментарите ви ще бъдат публикувани след като ги видя.
Автор: diado Категория: Други
Прочетен: 119749 Постинги: 163 Коментари: 301
Постинги в блога от Октомври, 2011 г.
29.10.2011 11:59 - Планинарки
Още не мога да разбера дали старите моми са най-запалените планинарки или най-запалените планинарки са стари моми.
Категория: Други
Прочетен: 374 Коментари: 1 Гласове: 3
27.10.2011 19:14 - Казанът

В далечни времена, хората живеели в малки групи от семейства – племена. Всяко семейство събирало храна и ловувало, за да има какво да сложи вечерта в гърнето на огъня. Когато имало късмет, семейството се нахранвало, оставало за кучетата, че и на бунището хвърляло това, което се е вмирисало. В други дни гладувало или тъжно предъвквало стари коренчета.

 

Веднъж, вождът на едно племе – опитен и мъдър старец, в късните си четиридесет години, събрал племето и рекъл:

 

- Нали съм вече стар и не мога да ходя на лов и да се катеря по дърветата за плодове, по цял ден седя на мегдана, гледам и мисля. И като гледам, видях, че всяко семейство си пали свой огън, и си готви своя храна, и нявгаш е сито, та даже хвърля от храната, а друг път гладува. И като помислих, измислих, че ще е по-добре ако всичката храна се събира в един казан и се готви на един огън. Хем по-малко дърва ще горим, хем винаги ще има за всички, хем женорята ще имат повече време по някоя дреха да ушият или гердан да нанижат.

 

Съгласило се племето и направили, както рекъл старият мъдър вожд. И видели, че е добро.

 

Не след дълго мълвата за новата подредба стигнала и до други племена и те прегърнали идеята.

 

Така минавали години и векове, хората имали осигурена чорба в общия казан, хранели се добре и се размножавали. Появили се нови мъдри вождове, които предложили не само семейните гърнета да се сипят в общ племенен казан, ами и племената да си обединят казаните, та още по-сигурен и охолен да стане животът им.

 

Век след век, малките казани се събирали в по-големи, докато общата чорба на всички хора започнала да се вари в един огромен общ казан. Хубаво било това, защото чорба винаги имало, но си имало и своите неприятни страни. Ако някое племе хвърлело в казана развалено месо, скоро всички хора, малко или много, усещали миризмата, а по-слабите дори се разболявали. Но това било малка беля.

 

Голямата беля била, че хората били много лакоми и всеки гледал да бръкне по-дълбочко в казана и да си напълни черпака с повече мръвки. Хитрите, нахалните, безскрупулните, си правели все по-големи черпаци и се набутвали по-близо до казана, докато скромните, смирените, чувствителните, честните и справедливите, били избутвани все по-назад със своите малки черпачета. За тези с малките черпачета, не чорбата била най-важното в живота. Те се заслушвали в песента на птиците и се заглеждали в красотата на цветята и макар да виждали несправедливостта на борбата край казана, гледали на нея с презрение или се задоволявали с някоя тиха забележка.

 

Онези пък с големите черпаци се блъскали още по-ожесточено, мачкали дребните и препъвали по-предните, за да се покачат върху тях и да бръкнат по-дълбоко в казана. Черпаците им ставали все по-големи. Толкова големи, че чорбата в тях щяла да стигне за десет поколения след тях, че и да хартиса. Чорбата им била толкова много, че тя вече не ги интересувала като храна – превърнала се в знак на престиж, във вид спорт – кой ще извади най-големия черпак и ще го напълни с най-много чорба. Даже на  кората на един огромен баобаб всяка година изписвали имената на стоте от тях с най-големи черпаци, а другите зяпали с опънати шии и цъкали с език. На някои от списъка това цъкане не било достатъчно, та бръквали в своите черпаци с една лъжичка и давали на някои от цъкащите да опитат от тяхната чорба, при което цъкащите освен да цъкат, започнали и да ги благославят като филантропи и добавили в списъка броя на лъжиците, които всеки е дал от своя черпак, та и другите да започнат да ги благославят.

 

Блъсканицата около казана ставала все по-ожесточена и вече не се спазвала не само повелята на стария вожд – чорба да има за всички, ами и правилата, създадени през годините от тези с големите черпаци, та да не се изпогазят един друг бъркайки в казана.

 

Казанът започнал да се клати, от което чорбата, приближаваща до ръбовете му изглеждала дори повече и настървявала тези с големите черпаци да напират по-силно. Напирали, напирали, докато в един хубав ден казанът се обърнал и чорбата се разляла по земята. В суматохата някои паднали в огъня и изгорели, но онези с най-големите черпаци се подпрели на черпаците си и останали прави. В началото само се поотдръпнали и с гузна усмивка викнали към задните редици:

 

- Няма страшно! Казанът малко се наклони, но ей сега ще го изправим!

 

Почесали се по главите, повъртели се около казана, побутнали го от тук - от там, но казанът бил голям и тежък и нямало изгледи да бъде изправен лесно. Тогава тези с големите черпаци се дръпнали настрана, пошушукали си и пак се провикнали към задните редици:

 

- Вижте какво, понеже вие отзад много се блъскахте, бутнахте ни и ние съборихме казана. Но сега не е време да търсим виновен. Трябва много бързо да се сплотим и с общи усилия да вдигнем казана, докато в него все още има останала чорба. Ще трябва здравичко да се напънем и вие, и ние, щото казанът е тежък, но най-много ще трябва да се напънете вие от задните редици, щото сте повече, а и вашите черпаци са най-малки, та първо до вас ще стигне гладът. Така че, хайде сега дружно:

 

Ааааайруп! Аааайруп! Аааааайруп!

 

 

Категория: Други
Прочетен: 206 Коментари: 0 Гласове: 0
22.10.2011 18:23 - Избори
Гледам на един дирек в Троян залепен плакат с кандидатите за общински съвет на една партия.

Отдолу пише: "Ще градим Троян!".

Измърморих си под носа:

"Градете, крадете,
докат сте на власт,
че после ще ритне
някой и вас!"

и продължих към махленското магазинче за хранителни стоки - просторна ламаринана барака, останала от соца и пак толкова празна като по него време.

Категория: Други
Прочетен: 238 Коментари: 0 Гласове: 3
17.10.2011 23:46 - Иване, Иване*…

*Хаджийски

 

Дърпа си ме родният град. Нали съм инженер, нахвърлях няколко цифри:

 

До осемнайстата си година живях в Троян. От тези осемнайсет, поне първите четири не са ми оставили кой знае какъв спомен. После две години казарма в Ловеч, пет следване във Варна и от тогава – 29 години в София.

  

Ще рече, по мажоритарната система трябва да съм софиянец. Трябва, ама не съм.

  

Първите години ми беше трудно да свикна с този град – огромен, мръсен, шумен, не мой. После се научих някак да не го забелязвам – нещо като командировка в познато място – гледаш си работата и чакаш да свърши. В последните години, пак започнах да го забелязвам – още по-огромен, още по-мръсен, още по-шумен, още по не мой. И докато чакам да ми свърши „командировката”, отскачам до Троян като търсач на перли, който трябва да изплува за глътка въздух, за да може да продължи.

  

Дойдохме си в събота. Времето щяло да бъде лошо. Така каза оня от БТВ-то с подарените костюмчета, докато се хилеше като дете с умствени проблеми, изпуснато на сцената на училищната Коледна програма и рецитираше добре назубрените си каламбури, собствено производство. Лошо време в Троян! Лошо време може да има в София – докато чакаш някой друг да ти пусне топлото, задушаваш се в кръжочно направени превозни средства, вонящи на спарени мокри дрехи и некъпани столичани, газиш вода до глезените по улици, оформящи пъпа на хилядолетния град, опитваш се да познаеш коя плочка, като я настъпиш няма да ти напълни обувките с кална вода и не обръщаш внимание на капещите във врата ти, като през турско, стрехи.

  

В Троян… в Троян лошото време е разходка на свеж въздух, под шумолящите капчици (може и без чадър – балканджии сме все пак), шушукане на листата в градината под небесния душ, бумтящо кюмбе, хвърлящо отблясъци от последните огнени издихания на мешето и букачките по старите стените на стаята, която пази толкова спомени.

  

Днес слязох до „главната” да купя това-онова. Трябваше ми нов дълбок леген за цепениците в стаята, синът си поръча бисквити „Рондо” – „кафяви” - чух точно преди да затворя вратата. Жената свършила тютюна. По-рано беше на „Ева жълти”, но мина на самоделни цигари – свалихме разхода повече от половина, основно за сметка на количеството, щото цената на тютюна не е кой знае колко по-ниска. Преди запалваше от готовите цигари и къде я допушила, къде не – нали все щъка из къщи и прави нещо, а сега, за да пуши, трябва да седне да си направи цигара и си я изпушва та по-рядко пуши. Пък и тези правените са доста по-малки от купешките. Та олеква хем на джоба, хем на дроба.

  

Първото геле беше с легена. Точно срещу улицата към болницата са отворили голям магазин „Домашни потреби”. Голям не само за сегашната мода на микро нагъзинчета и клекшопове, но и за соц мащабите. Имам смътен спомен, че лятото не намерихме каквото търсихме в този магазин, но не се сещах за друг, пък и ми беше на път. На вратата голяма табелка – „Екстра арпаджик”. Взрях се зад отражението на стъклото – няма грешка – магазинът си е за домашни потреби. И чичото вътре си е същия, сякаш възкръснал от някой соц магазин.

  

-          Трябва ми пластмасов леген, ама по-дълбок, за дърва.

-          Ми тооо… - започва да се оглежда чичото, сякаш е влязъл в магазина току преди мен – имаме кофи…

-          Не, кофа ми е малко, трябва ми нещо по-голямо.

-          Ми… - занича по кьошетата – ей тука има едни.

-          Тези са много плитки. Трябва ми дълбок.

-          Миии… няма. Имаме кошове за пране, ама…

-          Не, не. Ще потърся на друго място. А арпаджик имате ли?

-          Има! – светват очите на чичото, но след секунда схваща подигравката и отново връща полузаспалото си изражение.

 

Отивам за бисквитите. Бакалията голямшка, но „Рондо” не зареждат – „Не се купуват – скъпи са”. Кризата е ударила яко. Троянецът си е бил винаги стиснат, ама сега даже не ще да цепи стотинката на две ами свидливо си къта и двете половинки. Излизам и се оглеждам – имаше тук някъде магазинче за тютюн, алкохол и шоколад. Там трябва да има. Тъкмо и тютюн ще купя. Пресичам улицата и навел глава заради дъждеца, едва не я блъскам във вратата на магазина на отсрещния ъгъл. Вдигам поглед – „Тотална разпродажба”. Табелката е написана на ръка, набързо, без старание. Какво да му се стараеш, нали утре ще я хвърлиш, барабар с ключа от магазина. Хищникът в мен дръпва ръката ми към дръжката на вратата.

  

-          Е кво сега – пак тоталитаризъм – опитвам се да отворя приказка за въжето в дома на обесения.

 

Един клиент, вяло разбутващ дрешките на щендера, се обръща и се усмихва – схваща шегата. Двете продавачки ме гледат убийствено – „Аман от дърти шегаджии!”. Оглеждам се, но не мога да се ориентирам дрехите втора ръка ли са или прекалено модерни за моя поизостанал вкус. Не посмях да питам – само това оставаше. Изсулих се с едно „Довиждане” и побързах да се напъхам в тютюневото магазинче.

  

-          „Асос” имате ли?

-          Ей сега ще имаме, всеки момент чакаме стоката – усмихва ми се едното от двете момичета.

-          Наистина! Щото в София ми казаха, че го спрели.

-          Ами, те май наистина го спряха и не знам дали сега ще ни докарат – обажда се младеж на около трийсет.

-          И що така?

-          Що. Щото беше залежал по складовете и ако не беше кризата, щяха да хапнат дръвцето, ама нали е на стара цена – ометоха ги. Сега ще му сложат новата и пак ще го пуснат.

-          Е, новата… то по-добре… а имате ли нещо на неговата цена, ама да не е ароматизирано и да не е на клечки като „Съни”-то?

-          Ми вземете си „Голдън Гейт”, той е евтин – само 4.30.

-          Ааа, не така с лошо. Четири и трийсет ама за 20 грама.

-          Ми да, кво?

-          Ми кво, кво – 8.60 за четирсет грама. По-добре да си купя „Тилбъри” за 8.40, хем знам, че е хубав.

-          Ще си купиш, ама за 9.70.

-          А сега! И що така? Нали акциза не са го пипали?

-          Е, не са, ама…

-          Бе май е най-добре в четвъртък да си купя от пазара едно балтийче, да клъцна главата на жената да не се мъчи.

 

Все пак купувам „Съни” – и с него и без него, все ще ям калая, ама поне няма да се връщам. „Рондо” има. Ама бели – пак геле.

  

Телефонът звъни. Жената се е сетила, че свършваме тоалетната хартия. Влизам пак в бакалията. Не искам „чантичка” и пъхвам хартията под мишница.

 

Пресичам пак улицата към колата и мярвам отсреща познат силует. Няма как да го сбъркам – Тошко Петела. Бяхме в една рота в казармата. Там стана Петела – ходи наперено, с вирната глава и като стои на място, си върти главата точно като петел – гордо и глупаво. И акълът му долу-горе петелски. Не помня кой го кръсти, но му лепна и така си остана и след казармата. И сега - стъпя бавно и се оглежда на всички страни като петел в селски двор. Черно яке едва побира наедрялото му тяло, а късо подстриганата му коса накланя повече към бялото.

 

-          Тодоре, ти като бодигард на президента стъпяш, бе! – подвиквам му още през улицата, както е прието в малките градчета.

-          Аааа, не съм вече – ухилва се Петела и устните му се извиват като човката на патето Яки – преди две години се пенсионирах и сега си гледам кефа. Нося си още служебното яке – едва сега забелязвам, че якето наистина е има надпис на някаква охранителна фирма - вие младите работете!

-          Бе аз що си мисля, че заедно лъскахме спалното с паркетин, ама щом си рекъл, че съм млад… Как я караш?

-          Ми как… - и се ухилва още по-широко, доколкото това е възможно.

-          Добре си си ти, а на мен ми остават баре още десет… минимум. Е хайде – колкото и дълго да не сме се виждали, с Петела разговорите ни са кратки, щото с него кой знае какъв разговор така или иначе не можеш завърза – гледа те, хили се с патешката си човка и чака ти да му кажеш нещо.

-          А ти как си? – изненадва ме Петела в гръб, след като вече съм направил няколко крачки към колата.

-          Ми как – нали виждаш – серем, ядем – кимвам към тоалетната хартия под мишницата ми. Тоест обратното, де. Засега. Може да се наложи и да обърнем реда… Хайде, бъди здрав!

Категория: Други
Прочетен: 311 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 17.10.2011 23:49
16.10.2011 18:53 - Процентите
Като дете си мислех, че ако ги нямаше двамата или трима "хулигани" в Троян, които бяха почти винаги пияни и налитащи на бой, животът ми би бил напълно безоблачен.

В първите ми трудови години бях убеден, че ако една малка част от хората, които наричахме "некадърници", изчезнат, бихме били много по-добри в работата си.

Като се препънах в четирсетте, смятах, че половината от хората не трябва да съществуват, защото или са вредни или най-малкото безполезни.

На петдесет, твърдо застанах на позицията, че 75, та даже и 80% от людете трябва да бъдат елиминирани, за да благоденства останалото човечество.

Днес, тази вечер, сега, знам със сигурност, че на земята трябва да останат само 1% от така наречените хора, които са наистина човеци.
Категория: Други
Прочетен: 375 Коментари: 0 Гласове: 4
08.10.2011 17:13 - Червенокосите
Четох някъде, че до 50 години червенокосите хора ще изчезнат.

Обявили сме под защита стотици редки и изчезващи видове животни и растения - шарените мечки панда, белите тигри, залените маймуни, какви ли не гущери, мухи, червеи, а сме на път да изгубим завинаги един цял човешки вид.

Защо не им осигурим защитен хабитат, прехрана, условия за размножаване, ако трябва отглеждането и развъждането им в специални хомологически градини и пускането им в дивата градска среда.

Поне една оранжева книга да бяхме отворили за тях.

Какво престъпно нехайство!
Категория: Други
Прочетен: 348 Коментари: 0 Гласове: 1
03.10.2011 22:26 - "Пирогов"

Миналата вечер дъщерята ми се обади към осем и половина:

 

- Тате, можеш ли да ме вземеш от базата? Един кон ме настъпи и не мога да ходя.

 

Синът току-що беше излязъл с колата. Изтичах до близкия банкомат, защото бях останал без лев и за късмет, свободно такси влезе по улицата точно когато прибирах банкнотите.

 

Обадих се пак на дъщерята:

 

- Как си? Мислиш ли, че трябва да отидем до „Пирогов” да ти направят снимка?

- Ами… може би трябва. Боли ме, а и конят се извъртя на този крак, с който ме беше настъпил, та…

 

На базата щерката сложила крака си под една чешма и го облива със студена вода. Взех я и право в „Пирогов”. Вътре, до входната врата, седнал в един стол за болни, млад санитар гледа лениво пред себе си. Тръгнах към него, но дъщерята ме спря. Нямало нужда, щяла да докоцука до кабинета. Санитарят ни изгледа с леко разочарование. От опит знам, че помолиш ли го за помощ, вече си „сключил пазарлъка” и трябва да му бутнеш в джобчето нещо, което той ще извади с два пръста уж да ти го върна „Ама нямаше нужда”, а всъщност да погледне дали не си го минал с някоя двулевка. Самият той няма да тръгне да помага на болен без да е помолен от него или да му е наредено от лекар.

 

Пред травматологията опашка – пет-шест човека с контузии и по един-двама, че и трима придружители към всеки. Много възрастна жена лежи на носилка, а малко по-малко възрастна съседка я успокоява, че няма да умре днес. Сигурна била.

 

Друга, отдавна получила първата си пенсия баба, седи в стол на колелца, а синът й полушеговито, полуядосано и шепне в ухото:

 

- И утре да идеш да прекопаеш и градината. Все такава ще я свършиш, после да тичам по теб с месеци!

 

Питам какъв е редът. Хората ме поглеждат вяло. По-бодрите вдигат рамене. Човекът с майката градинарка ме осведомява благо:

 

- Ние сме последни. Мъжът до вратата е пред нас, и тази жена и… имаше едно момче тук с вързана ръка…

 

На вратата е залепен червен плакат с бели букви: „Моля, не чукайте, ще бъдете извикани!”.

 

Вече можех да се огледам и едва сега осъзнах, че суматохата, която бегло бях забелязал на влизане се дължи не толкова на движението на болни и лекари, колкото на щурането на разни хора в изцапани работни дрехи. Навсякъде беше потънало във фин прах от шкурена шпакловка. По земята се валяха найлони, отдавна напуснали местата, на които са били назначени и препъващи по-невнимателните пациенти. Кипеше ремонт. Кога идвах за последно? Миналата година ли, по-миналата ли? Пак беше същото. Пак ремонтираха този коридор. Още ли не са го свършили или вече му дойде времето за нов ремонт? Току над главите ни, младо момче несръчно се опитва да завари някаква планка от окачения таван и по главите ни се сипят искри като от бенгалския огън на Бъдни вечер.

 

Вратата на травматологията се отвори и в рамката по-скоро за да я запуши, отколкото за да покани някого, се изправи сестра на средна възраст. Хората се втурнаха към нея. Втурнах се и аз.

 

- Къде бе! Казах ви – ще ви извикам. Я се дръпнете! То и без това няма въздух! Има ли някой с документи?

 

Поогледахме се. Нямаше. Покорно се отдръпнахме от вратата и сестрата я захлопна, изтегляйки се заднишком с вперен в нас строг поглед.

 

Продължаваха да идват хора, кой на бос крак като дъщеря ми, кой с вързана ръка. По едно време докараха с линейката мъж, пострадал в катастрофа. Целият му десен крак и дясната ръка бяха бинтовани като на кръжок по оказване на първа помощ за гимназисти. Вкараха го. След минута-две от вътре започнаха да се чуват виковете му. След десетина минути (питайте него колко са били) вратата се отвори, отвътре излезе ядосан лекар и почти изкрещя:

 

- Дайте ми го в шока!

 

Изкараха носилката и на бегом я натикаха в шокова зала директно срещу травматологията. Докторът влезе и затръшна вратата.

 

Лекари и сестри влизаха и излизаха в травматологията непрекъснато. Вратата е без дръжка отвън и всеки от тях потропваше в някакъв свой си код. На никого не отваряха веднага и те продължаваха да барабанят по вратата докато нечия ръка натиснеше дръжката отвътре. Помислих си: „Ако аз работя вътре с контузен пациент и някой ми чука на всяка минута-две да му отворя, още третият ще получи юмрук в зъбите. Нямат ключове, няма магнитни карти. Има Морз! Учил съм го преди 36 години в казармата.

 

Чухме, че имало и пострадала в катастрофата жена. Стоях почти пред вратата на кабинета и разглеждах калиграфията на надписа „Моля, не чукайте…” – кърваво червения  фон, едрите букви в блоков шрифт… повече би му отивало „Само посмей да почукаш…!” Обърнах се и потръпнах, макар че се опитах да го прикрия. Точно пред мен, само на метър стоеше около трийсет годишна жена и ме гледаше с уплашеното си око. Другото беше подуто, почти затворено, цялото в кръв и с червено, покрито с капки лимфа петно колкото слива, на мястото на липсващата кожа под долния клепач. Явно това беше жената от катастрофата, защото никой не я придружаваше. Спътникът й вече беше утихнал в шоковата зала. Жената гледаше ту мен, ту плакатът на вратата, без да продума. Откъм входа на коридора се чу ядосан мъжки глас:

 

- По-нататък! Казах ти по-нататък!

 

Жената се обърна като на сън и тръгна по коридора нататък. След десетина крачки се поспря и се обърна към вратата на друг кабинет.

 

- Нататък, бе! Още по-нататък. След кафе машината! – прогърмя отново гласът откъм входа.

 

Жената пак се обърна като робот и направи още няколко крачки докато се скри зад кафе машината.

 

Вече чакахме десетина контузени и още толкова придружители. Междувременно вратата се отваряше периодично, сестрата дръпваше документите от ръцете на носещите ги пациенти и отново се скриваше вътре. После излизаше, напъждаше пациентите кой за операция, кой за гипсиране, кой (щастливец) вкъщи.

 

След около час чакане, сестрата излезе отново, този път някак тържествено и с ведър глас ни подкани:

 

- Хайде сега, който е наред!

 

Разбрах системата – идват няколко контузени, чакат докато се посъберат, преглеждат ги, раздават им документи, кой за рентген, кой за изследвания, кой за друг кабинет, чакат ги да се върнат с документите, преглеждат резултатите и назначават лечение. После започват да обработват събралата се вече следваща партида.

 

Естествено, в нашия случай десетимата чакащи, барабар с придружителите, след десетина минути отново се събрахме заедно, този път пред рентгеновия кабинет. Нали съм инженер, човек на точността – преброих ни. Точно 30 човека, плътно запушили тесния коридор, стълбището и рампата за носилки.

 

Понеже и друг път съм бил там и се ориентирам бързо, бях стигнал пръв. Първо дръпнах един стол на колелца под злобния поглед на санитаря и качих на него щерката. „Сори – тези десет лева ще ми свършат работа и на мен”. Миг след това почти съжалих. Столът, изцяло железен и тежащ поне петдесет кила, не се поддаваше на управление. Шофьор съм от 27 години с ежедневен стаж в София, една година съм работил с мотокар, но този стол ми се опъна. През целия път се лашках ту към едната, ту към другата стена, едва успявайки да го удържа под укорните погледи на вече и без това контузените пациенти.

 

Вратата на рентгеновия кабинет беше затворена – нормално. Ще почакам, нищо, че там нямаше надпис „Не…!”. След няколко минути вратата се отвори и отвътре излезе рентгеноложката, остави вратата полуотворена и запраши нанякъде. Друг не излезе. Дойдоха и другите. Една жена с майка си на стол, която не видях пред травматологията, елегантно зае позиция едно рамо пред мен. Обмислях дали си струва да се обаждам. Обикновено го правя, но този път си замълчах. След десетина минути, последните дошли започнаха да питат защо не влизаме – „Ми няма никой – чакаме”. Мина още половин час. Нищо. Само едно младо девойче на няколко пъти влезе и излезе от съседната стая. Мълчахме. Стараехме се да не се гледаме в очите, за да не проблесне мълния и да възпламени пожара, който ни напираше отвътре. По едно време девойчето се появи отново, но този път застана пред нашата врата. Фръцна се на пета и бодро изчурулика:

 

- Хайде, който е наред!

 

Както и предполагах, жената пред мен бутна стола с майка си и ми барикадира пътя.

 

- Казаха ни да не чакаме, защото…

- Ама вие пак ли за снимка! – стегна скули девойчето.

- Ами пак. Снимали сте коляно, а трябваше глезен – примиренчески обясни жената.

- Я да видя! Ами тук си пише „коляно”! Ето, вижте – ко-ля-но!

- Ами аз… той докторът…

- Влизайте!

 

Дойде и нашият ред. Направиха снимката – „Всички чакайте тук, докато ви раздам документите!”. Направиха и другите снимки. Девойчето отиде в другата стая и след още няколко минути ни извика от там да ни раздаде документите.

 

Върнахме се отново пред травматологията и зачакахме с известно чувство за превъзходство над новодошлите – ние вече бяхме тези с документите. Извикаха дъщерята и след две минути излезе. Нямало счупено, изкълчено (слава Богу!), вкъщи малко компреси, да не се натоварва…

 

Тръгнахме си. Паркирах вече ненужния стол до входа. Санитарят, седнал в съседния, ме изгледа презрително.

 

Докато пътувахме в таксито си мислех: „Какво се е променило? Какво се променило?”

 

Едва тази вечер се сетих. Едно време лекарите излъчваха достойнство. Сега излъчват високомерие.

 

 

Категория: Други
Прочетен: 397 Коментари: 0 Гласове: 3
Гледам, че и Жан Мишел Жар се е запътил насам.

Знам, че западняците обичат да си поставят задачи, които трябва изпълнят преди да умрат.

Изглежда за бившите световни поп звезди, посещението на България срещу заплащане е последната им задача в списъка.
Категория: Други
Прочетен: 409 Коментари: 2 Гласове: 2
Търсене

За този блог
Автор: diado
Категория: Други
Прочетен: 119749
Постинги: 163
Коментари: 301
Гласове: 449
Архив