Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.02.2011 10:04 - Раницата
Автор: diado Категория: Други   
Прочетен: 1024 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 17.02.2011 15:43


На спирката е мразовито. Дърветата пред мотопистата рисуват върху трамвайните релси профила на Манхатън. Хората, по навик криещи глави във вдигнатите си яки, запълват свободните парцели между небостъргачите. През лятото двата профила - на дърветата и на хората, ще се слеят.

Млада, слаба жена, в дълго черно палто, си пробива път към едно от малкото останали слънчеви петна. В ръката й здраво се е вкопчило момченце. Трябва да е втори клас. Едричко е. На такива в училище им викахме "Дебел!" или направо "Прасе!". Едва сега осъзнавам, че раницата на гърба на жената не е дамска, а ученическа.

Едно време майките ни не ни носеха раниците. Всъщност ние нямахме раници. Раниците, зелени брезентови, с дебели кожени каиши, подплатени с назъбено изрязано кече, бяха за туризъм. На училище се ходеше с чанта. И чантите не ни носеха. Не ни водеха и на училище. Някои идваха на първия учебен ден, предаваха ни на "другарката" и толкоз. Оттук нататък училището беше наш проблем. Те тяхното си го бяхя изкарали.

От специалния десен джоб на раницата стърчеше бутилка минерална вода. Ние не си носехме вода. Кой би си и помислил такова нещо. Нали в училище има чешми. Имаше и една голяма на двора - с дълго бетонно корито, като тези, в които по селата пояха животните, само че вместо чучури, имаше кранчета. Разликата не беше голяма, защото кранчетата рядко биваха затворени и течаха постоянно като чучурите на селските чешми.

Тези външни чешми утоляваха жаждата ни когато изпотени, от гонениците през междучасието, впивахме устни в кранчето и водата пръскаше по зачервените ни бузи. Имаха и едно друго, много важно предназначение. В есенните и пролетни дни, там отмивахме калта от обувките си, налепнала, чак до глезените. Ръцете ни ставаха безчувствени от ледената вода и после боляха от топлината в класната стая.

Не само вода не си носехеме. Не си носехме и сандвичи или кроасани. То тогаватези думички дори  ги нямаше. На лавката продаваха "питка със салам" - кръгъл резен телешки салам, пъхнат в поръсената с шарена сол уста на кръгла питка. Едно от най-вкусните неща, които съм ял. Имаше само едно по-вкусно - "питка с кюфте". Уханието й ме задавяше в слюнки, но тя струваше 20 стотинки, а аз имах 10.

Е, имаше и нещо извън всяка класация. ШОКО! В някой ден, с по-малко часове, спестявах десетте си стотинки и на другия, още от сутринта предвкусвайки удоволствието, си купувах пакетче шоко за двайсет стотинки. Бързо го смотавах в ръцете си и се измъквах от опашката. Безсмислена предпазливост, защото още с откъсването на едното ъгълче и поднасянето му към устата, несравнимия му аромат привличаше съучениците ми като пчели на медна пита. "Дай малко!" - чувах омразните думи и понеже не исках да бъда "Свидльо!", давах. С крива усмивка, зле прикриваща съжалението ми, следях как скъпоценното пакетче обикаля от уста на уста, за да се върне при мен спихнато, облизано и жалко. Гнусливо държейки настрани омазания му отвор, отчаяно се опитвах да изтласкам последните прашинки в устата си. Заричах се никога повече да не си купувам шоко в училище, но като всяко детско заричане, и това издържаше най-много седмица-две.

Отегчената въздишка на трамвайните врати ме върна в днешния ден, пълен с неща, за които в моето детство още нямаше думички, и все пак някак сив и студен.



Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: diado
Категория: Други
Прочетен: 119742
Постинги: 163
Коментари: 301
Гласове: 449
Архив