Ако някой нещо... ще почерпя.
Нане дошъл на гости на сина си в София и улучил баш маратона.
- Тия оти тръчат? - попитал сина си.
- Това е маратон, състезание, първият ще вземе награда и ще го кажат по новините.
- Пръвиот арно, ама другите будали оти тръчат?
Прибирам се от работа. Трамваят пълен. Огледах народа - ни един не ми се видя някога да стане първи. Еле па я.
Странното е, че спря точно десет минути след като се обадих на Булсатком да дойдат и да ми сложат чиния. Егати съвпадението!
Майната им! Всъщност и на двата оператора, щото пък Булсатком не можели да ми сложат чинията по-рано от десет дни - имали много работа. Както казва една много млада колежка: "Бахти!".
Ама не затова чукам по бутоните сега.
Замислих се... от години се замислям над това, но сега някак по-категорично и конкретно - какво са правили хората преди сто години.
Няма телевизия, няма радио, вестници дори. Тук-таме по някое книжле с меки корици, използвано повече за писане отколкото за четене. Говоря за малките градчета и селата.
Добре, ставаш в зори, работиш нещо на полето или в двора. После мръква и като вечеряш и удариш една ичкия, замяташ се с чергата и захъркваш. Това лятото.
А зимата? Дните къси. Нощите дълги. Работа навън няма. Тогава какво? "Хората са си говорили, общували са, не като сега". Добре, и така да е било - колко можеш да си говориш с шепа хора, които също като теб не са излизали от село с години и едва напролет броят оцелелите през студовете съселяни.
Събуждаш се, хвърляш нещо на добитъка, изриваш торта, забърсваш босите си крака със стиска слама и сядаш на трикракото столче до баджата. И после? Цял ден. И една безкрайно дълга вечер. Спиш на десетсантиметровия нар, под общата черга с цялото домочадие, ококорваш се по първи петли и всичко отначало.
Опитвах. Не мога да си го представя. Седя в полутъмната, огрявана само от огнището или най-много и от газена лампа соба, и освен върху огъня, няма върху какво да положа очите си.
Опитайте и вие, ако искате. Но - стаята трябва да е малка и празна, с изключение на два-три медника, няколко глинени паници и лъжичника с дървените лъжици. Нямате колеги, нито десетки приятели в чужбина, не знаете къде е Либия и Афганистан, не сте чували за рейтинга на САЩ и Бернанке, нямата кола, която е повредена или се нуждае от смяна, роклите ви са две - една за делник и една за празник, децата трябва да завършат отделенията в село и ако имате пари, ще ги пратите в класното училище в близкия град...
Вече дори не ви питам за какво ще си говорите. Питам ви за какво ще мислите.
При нас с женичката е точно обратното - напоследък думите, които си разменяме направо са се удвоили.
Тя фъфли, като си свали протезите, аз пък започнах да недочувам, та като се заговорим, направо няма свършване.
„Надеждата крепи човека”. Едва ли има някой, който сериозно или на шега, да не е изричал това клише.
„А дали е така?” – ще попитам като Васко Кеца навремето. Не мисля.
Надеждата е онази кофа ледена вода, която съживява припадналия от болка нещастник, за да продължи да усеща мъченията.
Тя е тази, която не го оставя да стане от ролетката на живота, когато всички шансове са отдавна изгубени.
Пак тя го възпира да тръгне по нова пътека, когато напълно се е изгубил в джунглата на живота.
Надеждата е плаващият пясък, който с всеки опит за измъкване ни поглъща все по-дълбоко и по-дълбоко.
Оставете Надеждата, тази Фата Моргана в житейската пустиня!
Прегърнете Примирението.
То е, което ще спре болката завинаги.
То ще ви помогне да преглътнете поражението и да потърсите нов път.
То ще ви даде търпение спокойно да дочакате края на представлението, много след като то вече е престанало да ви интересува.
Той може да се моли, да се унижава, да проси, дори да се храни от кофите за боклук, но и през ум няма да му мине, че може да прекрати безцел... пардон, безценния си живот.
Казваме „виждам”, „чувам”, „дишам”, „мисля”. От училище знаем, че виждаме с очите, чуваме с ушите, дишаме с белите дробове, мислим с мозъка.
Погледнато така, мозъкът не е нищо повече от средство за мислене и управление на процесите в нашето тяло, както например дробовете са средство за дишане.
От друга страна, знаем (учили са ни), че мозъкът определя всяко едно наше действие и мисъл. От това следва, че той определя какво сме, т.е. определя нашето Аз. Дори, в определен ред на мисли, излиза, че мозъкът Е нашето Аз, т.е. мозък Х = Аз Х.
Има моменти обаче, когато Азът иска нещо от мозъка – примерно, да си спомни името на онова момиче от студентската бригада преди 30 години. Азът иска, а мозъкът отказва или просто не може да си го спомни.
Това пак както и да е, но има други случаи, когато Азът и мозъкът се държат като два отделни субекта.
Преди години имах паническо разстройство. Дойде за секунди в една нощ. Изпитвам неистов страх, без да мога да осъзная от какво – в общи линии, че ще умра или ще полудея в следващия половин час, но не можех да разбера от какво. Тогава мозъкът ми казваше, че симптомите не отговарят на инфаркт или инсулт и сигурно няма да умра. Освен това, самият факт, че мога да разсъждавам по въпроса, ми подсказваше, че най-вероятно няма и да полудея. Това го осъзнаваше мозъкът, но Азът продължаваше да трепери от студ посред лято и в същото време да се поти. После ролите се разменяха – Азът заповядваше на мозъка: „Успокой се! Престани да ме караш да се чувствам така, защото е ужасно. Не разбираш ли, че нищо ми няма и ако престана да се страхувам, всичко ще изчезне!”, но мозъкът се държеше като откачил и продължаваше да произвежда каквото там произвежда, за да накара сърцето ми да бие до пръсване, да се потя, да треперя, устата ми да пресъхва…
В последвалия месец делях деня на минути, в които съм си аз (в началото малко и редки) и време, в което не съм аз. После за около година всичко мина (както минава инфаркт, след който уж си си предишният, но ако не полагаш съответните усилия, гарантирано ще те удари пак).
И сега си мисля - ако мозъкът е Аз, то как така Азът може да го гледа отстрани?
А ако мозъкът не е Аз, след като Азът може да го гледа отстрани, то тогава какво е Аз?
Мммм… аз ли си го мисля… или мозъкът ми…
Мислех, че аз решавам кои коментари към мои постинги да изчезват, особено ако не засягат другиго, или...?
ПП Хм, вместо да ми се изясни, ми става все по-неясно. Гледам, че този ми постинг е получил 2 гласа. За какво всъщност гласувате?
Добре съм структурирал въпроса си? Липсват печатни грешки? Правописът е поносим?
Задавам елементарен въпрос и вместо отговор, той получава 2 гласа... ей богу не ми е ясно...
Лято е. Жега! Перфектно извинение за жените да започнат да използват дрехите си по предназначение – не за покриване, а за разкриване. Коя каквото има. Или си мисли, че има. Или е имала.
Сладко закръглена миньонка смело балансира на токчета, повдигащи ръста й с близо десет процента, а самочувствието с поне петдесет. Късата пола разкрива апетитно бедро. Милиметър по-високо, със сигурност апетитът ще премине в преяждане, но мацката има перфектно усещане за граница.
И деколтета. Много деколтета! Ако в стойка, с известен компромис, може да се приеме, че само загатват нещата, то при движение и особено навеждане, единствената тайна остава цветът на ареолата.
Млади, стари, едри, миниатюрни, бебешки бели или циганско мургави, залепнали една в друга или почти обърнали си гръб, започващи от шийната ямка или спуснали се далеч-далеч надолу, игриво подскачащи или здраво приковани – както провлачено напяваше едно време търговецът на чудодейни лекарства – „и за рак, и за мерак”.
Англо-американците даже си имат нарочна думичка – „cleavage” – онази необяснимо привлекателна, според случая, падина или очертана с фино резбарско длето цепнатина, в която мъжките погледи потъват като в бермудски триъгълник.
Тази сутрин една от колежките е рамкирала в изящно черно, току в първите им извивки, белотата на двата заоблени хълма, които след изрязания като с бръснач ръб на ластичната блузка, поемат всеки по своя път, оставяйки невинния наблюдател да гадае до какви висини ще се издигнат.
- Хубави цици! – бързам да похваля старанието й.
- Голям простак си станал – отрязва ме тя.
Добре де, защо?!? Нали тя затова ги е нагиздила най-отпред на сергията си. Ако бях казал „хубави обувки”, щеше да ми се усмихне и да ми благодари, макар че точно такива имат стотици момичета.
