Годината – деветдесет и някоя. Работя в Мобиком – флагманът за България на това сега вече банално, тогава чудо – мобилната телефония. Още преди хората му да станат мая за заквасването на екипите на Мобилтел и Глобул, тези дето бяха по-окумуш тръгнаха по чужбина. Цикълът беше като часовник – две години в поддръжката на Мобиком, на заплата 250-300 долара, подаваш документи и след месец вече работиш в някой европейски оператор или доставчик за 2000-2500 долара. Празно нямаше. Който не си пусна документите, той не отиде.

Една от първите беше Десата. Падна й се Холандия.

В началото традицията повеляваше всички гурбетчии по Коледа, че и по Великден да се виждат с приятелите си в България. Традициите вече не са това, което бяха, и на двайсетината си заминали колеги не съм им виждал очите в последните 5-6 години.

Тогава обаче, всички те жадуваха да се срещнем, да споделят екзотични за тогава впечатления, да се поизфукат, да се убедят отново, че колкото и да им е чуждо там „добре са направили, че са се махнали”.

Тогава Десата – енергична и критична млада жена, ми споделяше първите си впечатления от обвитата за мен в тайнственост Холандия.

Холандците са пословчино пестеливи хора, дори един стар анекдот твърди, че начинът да вкараш 17 холандеца в една телефонна кабина едновременно, е просто да хвърлиш един гулден вътре. Това може и да е виц, но историите които ще ви разкажа сега са си съвсем истински. Откъде съм сигурен ли? Ами просто Десата не беше точно от тези хора, които разказват вицове, а още по-малко беше в състояние сама да ги измисли.

Още в първите дни в офиса, забелязала, че доста от колегите й не обядват в столовата на фирмата, макар че за техния стандарт си било направо евтино – 4-5 евро, при 2000 минимална заплата. Носели си сандвичи от къщи. Един, всеки ден нагъвал един и същи на вид сандвич – филийка черен хляб, резенче шунка, люспа кашкавал (там си имат специална белачка за кашкавал, която прави „резенчетата” прозрачни), листо от маруля, и всичко това похлупено с филийка бял хляб.

Споменах ли, че Десата е прям човек. Всъщност прям не е точната дума, но върши работа в случая. Та съвсем така, по-човешки, попитала хилавия, длъгнест холандец:

-         Аджеба (не ме питайте как е на английски „аджеба”), всичко ми е ясно, ама защо едната ти филийка е бяла, а другата черна, ей това ме държи будна вече втора нощ?

-         Ми щото – невъзмутимо я осветлил холандецът - това (сочейки бялата филийка) е вкусно, а това (ловко обръщайки сандвича с черната филийка нагоре) – евтино – и продължил да натиква двете филийки в устата си, стиснал ги с десетте си пръста, като портокал в сокоизстисквачка.

Още сравнително в началото, тя се беше сприятелила с един англичанин – Фил. Виждахме се няколко пъти след това – нисичък, тантурест като илюстрацията на Швейк на корицата на произведението на Хашек, но някак много приятен и симпатичен, с винаги широко усмихнато лице и весели искрици в очите. По характер и чувство за хумор – типичен англичанин. Тоест това, което аз си мисля, че е типичен англичанин.

Беше й просто приятел – за добро лафче и за по някоя биричка без ангажименти - човек, с когото можеш да се разбереш без задни мисли и префърцуненост.

Естествено, като жена във върхова женитбена зрялост – 27-30, Десата не пренебрегваше и интереса на мъже със „сериозни намерения” и откликваше на плахите опити за сближаване на местните момци. Един такъв я беше поканил на ресторант с твърд график – 20-23 часа.

Взима я от къщи с колата и пристигат пред ресторанта към осем без десет. Левентът прави едно кръгче из паркинга, взирайки се във всяко от таксуващите стълбчета, но не намира такова с оставащо неизползвано време, излиза от паркинга и спира в близка пресечка. Десата, напълно съгласна с практичния подход, понечва да излезе от колата.

-         Чакай! – спира я холандецът.

-         Защо? Какво? – срива се обратно на седалката тя.

-         Тук не мога да паркирам – забранено е. Ще се върнем на паркинга.

-         Добре... – недоумява Десата.

Настъпва неловко мълчание. Не се познават достатъчно, а и ситуацията една такава... Десата все пак не издържа:

-         Що не тръгваме?

-         Да стане 8 часа.

-         Щооо?

-         Ми таксата на паркинга е един гулден на час – три гулдена до 11, а сега за пет минути трябва да пусна още един гулден. Нека стане 8.

Вечерта минава – нищо особено – колегиален разговор, откарване на дамата до дома й – Десата се врътнала – „Лека нощ!” и толкоз. Никакви намеци за интимност. През следващите дни обаче, колегата става доста настоятелен, предишната му плахост е изчезнала, постоянно търси Десата, предлага втора вечеря. Десата не е много впечатлена от първата и не е съгласна да му дава аванси, но той упорства.

Десата опира до старото приятелче Фил - той е живял там вече година, би трябвало да познава холандските порядки, пък и мъж е, може би ще и обясни какво става.

-         Той нали те води на вечеря – как мина?

-         Ми нищо особено... говорихме си обикновени неща – повече за работата...

-         А ти като си говорехте къде гледаше?

-         Къде да гледам? Него гледах!

-         Ама така, право в очите?

-         Ми в очите, ми! Къде да го  гледам!?!

-         Мдааа... А сметката той ли я плати или си я разделихте.

-         Ми той я плати. Нали той ме покани.

-         Е, браво! Да беше го поканила и у вас да преспи!

-         Що бе? Кво толкоз!

-         Абе моме, като не знаеш, питай бе! Тук в Холандия момичето не гледа мъжа в очите, освен ако не си иска нещо по-така... А като си му разрешила да плати и твоята сметка, за него това си е било ачик-ачик покана за секс от твоя страна, демек „платил си си”.

Като си говорим за секс, за холандците това си е нещо като яденето – естествена потребност на човешкия организъм, дори бих казал род, и нищо тайнствено и скрито, да не говорим за срамно, не може да има в него. Първата работа на някой новоизлюпен татко, веднага щом се сдобие с отроче, била да покани колегите на скромна чашка вино без мезе и в разгара на купона да извади собствената си ухилена физиономия на кадро с прясната плацента, опъната гордо срещу обектива. Получавайки за първи път минаващата от ръка в ръка фотография, очаквайки да види стандартното най-красиво новородено, „одрало кожата” на баща си, Десата в първия момент не била съвсем сигурна кой на кого е одрал кожата.

След години, Фил от пръв приятел, някак си естествено се превърна в съпруг и след още няколко години на притеснения и лечения, Десата най-после забременя и роди момиченце, и пак така естествено ми подаде купчинката снимки от раждането. Прехвърлях ги небрежно и цъках с език, както е прието, като театрално завъртах някоя снимка и ту я приближавах, ту я отдалечавах от очите си – „Не, очите определено са на Фил. Десче, извинявай, приятелче си ми, но не мога да си кривя душата!”. Нямах и най-малка идея на кого са очите на новородената принцесата, но в следващия миг моите си лични очи щяха да изпаднат от орбитите. Този път съвсем не театрално приближих снимката. Не, не ме лъжат очите. Тази огромна зинала срещу мен паст, с венец от къдрави тъмни косъмчета е свещеното отвърстие на Десата, от което вече напира да излезе сякаш сресаната, мокра, черна косица на принцесата. Изглежда Десата, седнала от лявата ми страна, долови нарушаването на ритъма на прехвърляне на снимките, щото хвърли един поглед през рамото ми: „А, ей тук беше най-големия зор!” - и продължи да обсъжда с жена ми кое е по-правилно – малките деца да се държат в стерилна среда или да се оставят да добиват естествен имунитет.

С Игнат сме съученици още от „предучилищна възраст”. Къщите ни са една срещу друга.

Беше не пълно, но налято дете и слаб ученик. Аз пък бях кльощав – бръснарят на баща ми казваше, че ми е останала само арматурата, но бях отличник. При този баланс, естествено той беше по-бърз в тичането, по-як и безстрашен в боевете и по-точен с фунийките и с прашка. Аз пък бях отличник.

Както беше модата по онова време, към седми-осми клас Игнат „партизанства” два-три пъти и баща му - Христо Черния, го издирва с милиция. Аз излизах само с разрешение и се връщах преди указания час. И бях отличник.

Черния много псуваше. От три изречения, двете му бяха псувни. И другите мъже псуваха (баща ми и жените - никога), но го правеха само по конкретен повод и се пооглеждаха да няма деца наоколо. При Черния псувните заместваха онова „ъъъъ”, с което някои хора започват всяка фразата и запълват тишината, докато търсят някоя дума. Псуваше яко, каруцарски, но и някак изтънчено. Например, когато беше благоразположен към нас, като правим някоя беля, отправяше едно бащинско: „Вашту мами дъ пуиба аз!” и уж се мръщеше, а очите му се смееха.

Черния беше „пласмент” в едно предприятие. Тогава това беше много престижна длъжност. В онези времена парите бяха нищо. Връзките бяха всичко. А най- много и най-важни връзки имаха пласьорите и снабдителите. И как иначе – в епоха на дефицит, в която всяка качествена стока се продаваше „под щанда” и всяка услуга се извършваше по „втория начин”, беше много важно да си този, който стои зад щанда.

Черния много присвояваше. Тогава малко се крадеше. Повече се присвояваше. Пред къщата му често спираше камион и стоварваше примерно бетонно желязо. После друг камион прибираше желязото и стоварваше цимент или дървен материал. За тубите с нафта няма нужда да споменавам, че влизаха в тази къща по-често и от хляба.

Тогава в цялата махала ядяхме типов хляб по 15 стотинки. Един ден, след дълго умуване и пресмятане, майка ми и баща ми решиха да минем на ”Добруджа” по 26 стотинки. У Черния се ядеше само бял хляб по 32 стотинки. Нашият хляб се носеше в „пазарски” чанти или в онези много практични силонови мрежички, които можеше да свиеш в юмрука си, но побираха 6-7 хляба. Леля Тотка, жената на Черния винаги носеше хляба в ръка, вдигната над рамото.

Черния първи си купи кола в махалата и не някакъв си „Московец”, а истинска „Жигула”, в грозно социалистическо „небесно синьо”. Не слизаше от нея. Само лехите с домати и зелен боб в двора, между улицата и външната му тоалетна, му пречеха да ходи и там с нея. Още щом се зададеше в началото на улицата, надуваше клаксона за да излезе леля Тотка, или по рядко Игнат, и да му отвори гаража. Ако се забавеха или ги нямаше вкъщи, спираше пред вратата и допълваше истеричните вопли на клаксона с още по истеричното: „Тодорооооо! Игнатееее!”. Накрая излизаше и с пъшкане и псувни понасяше едрото си шкембе към вратата на гаража.

Игнат завърши криво-ляво осми клас и го пратиха да учи в шофьорското училище в родното село на Черния – Градница. Завърши го и стана шофьор. Единственото, което се промени в ритуала пред къщата на Черния, беше, че сред другите камиони, разтоварващи и товарещи материали, най-често спираше Игнатовия.

Аз завърших МЕИ-то и станах научен сътрудник в един институт в София, със заплата 135 лева, която след пет години стигна тавана – 250. Игнат вече получаваше, с разните разряди и добавки, към 600, а колко си докарваше странично, сигурно и той не знаеше.

После пукна демокрацията и палачинката се обърна. Аз успях да си намеря добре платена работа. Започнаха фалитите на предприятията, съкращенията. Игнат се мяташе от работа на работа. Често оставаше безработен и се хващаше за по стотина лева ту тук – ту там. Лампата в стаята на Радка, жена му, оставаше да свети все по до късно, докато тя „шареше” чирепи. Помагах му по малко – къде с пари „в заем”, къде с навреме купен фризер „на изплащане”, за да скътат за по-дълго прасето. Той пък помагаше на майка ми като остана сама – лозата ще подреже, затревения двор ще окоси.

Като се връщах от София, сядахме на дувара да ми се пооплаче.

-         Ей, не  съм вярвал, че ще се мре от глад. Боб, боб, ама жената направи язва. Оперираха я и пак боб, боб, та след шест месеца се наложи пак да я оперират. Едно време поне имаше какво да се открадне, а сега и това няма.

Думата „кражба” никога не е притеснявала Игнат. За него това беше нещо естествено, както е за циганите. За разлика от тях обаче, той никога не крадеше от човек – как може, та той си е честен и почтен човек. Крадеше само от държавата или после от фирмите, или от някой не добре стопанисван обект. И никога пари. Само в натура.

Днес пак седнахме на дувара.

-         Що още не си отишъл за риба – подкачам го аз. И той като Черния е запален рибар.

-         Аааа, днеска съм за гъби, ама си чакам транспорта – Игнат, макар и цял живот професионален шофьор, никога не е имал кола. Даже и Черния така и не му даде да кара жигулата, докато накрая я продаде за скрап.

-         Завчера ходих пак за гъби и срещам едни циганета. Давал съм им понякога въдички за риба, туй-онуй. Носят една торба гъби – „Игнате, дай ни пет въдички и ще ти дадем гъбите”. Поглеждам в торбата – само синаквици (отровен двойник на манатарката). „Абе, шмондьовци, какво сте брали, бе! Не виждате ли, че всичките са посинели! Кво ше ги правите тия гъби?”. „Ша ги ядем”. „Бе как ше ги ядете, бе! Нали всичките ше ферментирате, дъ ибъ ваштъ мама мангалска!”. Изсипах гъбите на земята и ги стъпках да не си ги приберат пак.

-         Гледам, направил си си парник. Повече ли дава така?

-         А, повече! Все тая, ама барем не ме е еня ни за градушка, ни за киселинен дъжд.

-         А найлона, не го ли вее вятъра.

-         Бе той отгоре има едни щипки – специални – открадна ми ги един приятел от един негов приятел, ама като ги напече слънцето и пукат като пуканки и хвърчат, та затуй съм го затиснал със стълбата, че иначе ще отплува към Пининия двор.

В това време, откъм болницата се задава стара кола с неузнаваема марка и изгоряла от слънцето червена боя.

     -    А, ей го транспорта! Отивам. Елате довечера на гъби – и без да дочака отговор
         на поканата, хуква към портата, свиркайки пронизително и крещейки
            гръмогласно като Черния на времето:

-         Фиюуууу, фиюууууу, спри! Спри бе! Спри тук и ме чакай! Сега идвам!

„Дворът” на Цура е голям – към 25 дюлюма, че и ексик. Широката долинка, пълна с ябълкови и сливови дървета в средата му, в единия си край покорно ляга току пред пътя, а от другите страни е обиколена от широко отворената подкова на казашки кон, образувана от две прегърнали се хълмчета. Къщата се е закрепила на десния рог на подковата, около която пътят в ниското прави широк завой, и внимавайки да не се сурне в дерето от другата страна си страна, хуква за Габрово. Отляво, подковата слиза стремглаво към друго сухо дере, отколе използвано като пряк коларски път към Боголонта и отдавна затиснато от леска, глог и нахални малки дъбчета, а отдясно се е заоблила като пищната гръд на полегнала жена и плавно и меко се спука към пътя.

Точно там, отвъд пътя, е нашето местенце с женичката. Купихме го преди време да си правим къща и като отидем на Цурината, все прескачаме да си го нагледаме. То какво да му гледаш – дълъг тесен слог покрай пътя, който се е чудил, чудил няколко разкрача, па се е сринал стръмно към малкото поточе в дъното на дерето, ама нали си е наше. Шатрим между избуялите до кръст подънки на изсъхнали стари сливи, мерим с крачки, поглеждаме билото на Балкана, зер нали затова сме се боднали баш тук, и слагаме къщата ту по-нависоко да се вижда цялата Марагидик, ту по към буковата горичка да е по на сянка.

Шепнешком се надумваме да извадим борчето, дето е две педи, ама се е пръкнало баш на два метра у чуждата ливада, и да си го боднем до нашата си къща. Че кво толкова! Те съседите и без това го имат това място само на хартия – снаха и зълва са и не могат да се гледат, пък и зълвата от години се е запиляла в Гърция, та… Абе ще си го приютим борчето в нашето си място да има кой да му се радва и да се грижи за него.

Снощи пак отидохме с женичката да си нагледаме имота и да си помечтаем за къщата. Цура после казала на женичката: "Като ви гледах как вървите през ливадата и ми стана едно мъчно, мъчно - ей на, така след някоя година ще си отидат в тяхната си къща и няма вече да сме заедно. Пък после, като ви видях да се връщате и ми стана едно хубаво, хубаво". Дреболийка, ама те хваща за гърлото, щото и аз си ни представих с женичката, като едни старци след време, как се поклащаме през  ливадата, търсейки стъпките си и здраво стиснали ръката на другия… към вечното. Заедно.

В Къпинака сме.

Седим в собата. Аз ровя за качествени снимки на птици в нета, Гешо гледа филм с Клинт Ийстууд, а женорята нещо се щурат из кухнята. На вратата се показва Ицо - братът на Цура – една година по-млад от мен. Не отваря, само подвиква през сътклото: „Приберете кучетата, че има хора с мен!”

Хората са една жена. Виждам я само в гръб, защото се е вторачила в розовите храсти в градината. Ицо й говорил за къщата и градината и тя пожелала да я разгледа. Обожавала рози. Ицо е разведен. Що го казвам ли? Ми де да знам.

Цура излиза да го играе гид из градината. Ние хвърляме по едно око, ама жената е все с гръб. Аз преодолявам любопитството си и се връщам към птиците. По едно време Гешо се навежда от лявата ми страна и шепне:

- Може ли да взема бинокъла, да погледна пилето?

- Кое пиле - наострям уши аз, а той само ми намига съучастнически.

Застава на кухненския прозорец и леко отдръпва пердето.

- Как е? - любопитствам.

- Мъгливо – разочаровано отвръща Гешо – прозорецът е изпотен.

Продължавам да си търся моите пилета. По едно време Гешо вика:

- Ей го пак онова пиле, с дългата опашка, на бора!

Грабвам фотоапарата и изхвърчам навън. Пилето отлита, но в това време от задната градина се връщат Ицо и неговото „пиле” – 30-33, доста хубаво, почти красиво, с гарваново черна коса и много бяла кожа. Проговаря – варненка. Ицо потвърждава:

- Петя е от Варна.

Кимвам за поздрав и си влизам в собата – Петя не е дошла да гледа мен.

Тръгват си.

Цура се прибира. Ние с Гешо и Катя (и тя е посветена в забежката на Гешо) се споглеждаме тайнствено.

- Какво! – изстрелва Цура.

- Нищо. Гешо гледа пилето с бинокъла – предавам го аз.

Цура ни оглежда един по един и в следващата секунда схваща. Гешо е удобно близо до лявата й ръка.

- Стига ма, аз внимавах. Никакъв директен контакт. През бинокъл и за по-сигурно през стъклото на прозореца.

Двайсет години по-рано.

С кума ми работим в институт. Той е по-висок от мен, по-хубав, много по-умен, с много по-аналитичен ум и несравнимо по-добра памет. Аз кълва информацията оттук-оттам, като кокошка царевични зърна, той се интересува от всичко в подробности. Наричах го „фундаменталист”, защото търсеше корените на всяко нещо. Когато си купувахме обувки, аз просто исках номер от първия модел, който ми хване окото и ако ми станеше, ги купувах. Той знаеше кой завод е произвел обувките, с какви машини, откъде е внесена кожата, от коя част на животното е взета, как е била обработена, какви бои и импрегнанти са ползвани, как те въздействат на кожата на краката. Не преувеличавам. В професията си беше върхът. В западните каталози имаше грешки. В неговата информация – никога.

…

Вчера се обадихме на кумовете днес да се видим – да излезем на кафе. Те живеят в мутренско кварталче от „еднофамилни къщи” под Драгалевци – „Перла” или нещо подобно.

Днес потвърдихме уговорката и се разбрахаме, че в три без петнайсет ще минем да ги вземем.

Пристигаме в три без десет. Кумата е в градината с кофа и метла в ръка.

- Здрасти!

- Здрасти!

- Какво правиш?

- Ами тука ...

Посягам към вратата да влезем в двора.

- Чакайте, трябва да ви отключа!

Влиза вътре.

- Стефане, къде са ключовете?

Връща се след 3-4 минути, отключва вратата и влизаме в двора. След минута-две, Стефан застава по анцуг и плетена жилетка, на площадката на къщата, пет стъпала над двора.

- Кво ще правим? Ще влизате ли?

- Няма. Хайде, обличайте се и да ходим!

От къщата изскача кокерът им, на година и половина, и ту се гали, ту ни ръмжи и ни лае. Стефан и кумата изчезват в къщата. След две-три минути кумата се показва на площадката с ниско дървено столче в ръка.

- Кате, искаш ли да седнеш?

- Не, няма нужда. Оправяйте се и да ходим!

- Добре де, седнете там на онзи пън - насред тясната пътека има пън като дръвник за цепене на дърва - той е за сядане, чист е – и се прибира със столчето.

След още две-три минути се показва отново Стефан. Не се е преоблякъл. Вика кучето.

- Пипо, разбойник такъв, влизай вкъщи!

Пипо се засилва към него, излайва го и се връща при нас.

- Бе той, малко трудно слуша…

- Много те лае, как му позволяваш? – питам шеговито.

- А, той и хапе.

- А бой? – подхвърлям аз.

- Бе яде по два пъти на ден, ама не помага. Пипо, ела веднага тука!

Пипо не идва. Отвътре се чува кумата:

- Стефане, нямаш ли награда?

- Ми нямам – бърка по джобовете на жилетката си кумът - свършил съм ги. Пипо, ела, мама ще ти даде награда!

Пипо не изглежда впечатлен и кумът изчезва. След малко се появява със строг нашийник. За тези, които не знаят, това е нашийник, направен от отворени брънки дебела стоманена тел, които могат да се обърнат навътре към врата на кучето и при дърпане на повода, нашийникът се стяга около врата и теловете се забиват в него. Употребява се за озаптяване на много яки и агресивни кучета. Стефан внимателно се приближава към Пипо и докато му говори мило, успява да му надене нашийника по строгия начин. После завлича Пипо вътре. Кокер със строг нашийник – такова чудо не бях виждал.

След още пет-шест минути успяваме да тръгнем. На излизане от двора се сблъскваме на портата - беше отново заключена!

Тъкмо излизаме на улицата и Стефан започва да се суети.

- Забравих си шапката.

- Не ти трябва, нали сме с кола – малко нервно го успокоявам аз, но той вече отива към къщата.

След малко се появява с бейзболна шапка в ръка. Сяда в колата и веднага понечва да излезе:

- Забравих да взема чадър.

Времето е облачно, но не вали.

- Чакай – почти му заповядвам аз – вземам те от вратата, там където отиваме пак ще спра пред вратата и после ще те върна. Не ти трябва чадър.

- Абееее, тооо… - мърмори Стефан, но си слага колана.

Шапката остава в ръцете му докато стигнем до заведението. На връщане пак не я слага.

Кумовете по принцип са претенциозни към заведения, храна и обслужване. Решаваме да ги заведем в сладкарницата на Гранд Хотел София. Отиваме – вътре абсолютно празно. Келнерите, събрани до тезгяха, като че ли се стреснаха от появяването ни. Докато поръчаме, и заведението започна да се пълни. След половин час имаше само една свободна маса. Това ни се случва често с Катя. Влезем ли в празен магазин или заведение, и те се напълват. Продавачките от магазинчетата в блока я караха сутрин да минава през всички и да си купи нещо или да остави стотинки за кадем.

Катя се шегува със сервитьорката.

- Ще трябва да ни направите отстъпка – напълнихме ви заведението.

Сервитьорката нещо не схвана шегата или може би ни помисли за бедни пенсионери и отвърна смутено:

- Ми то не зависи от мен.

Кумата се изчервява до корените на косата си.

Стефан е чревоугодник. Кумата, завършила немска филология си е направо германка.

Стефан се чуди какво да си вземе. Много му се яде тирамису, но му се яде и палачинка със сладолед.

Решава – първо палачинката, после тирамису. Кумата го скастря. Стефан иска кафе.

- Стефане, нали сме се разбрали – по едно на ден. Днес вече пи.

Накрая великодушно скланя на безкофеиново. Стефан прави гримаса на бебе пред каша грис.

Кумата прелиства гнусливо няколко пъти менюто и не може да си избере нищо. Колкото да не е без хич, поръчва чай – какъв? – мииии... - билков, черен, зелен...? – мииии, зелен. 

Аз в тази сладкарница ям винаги и само бисквитена торта. Обожавам я. Кумата плахо поръчва бисквитена торта и за себе си.

След като я опитва, отвратено отблъсва чинийката. Тортата била прекалено сладка. Това не й пречи по-късно да си остърже чинийката.

Стефан не харесва палачинките. На всичкото отгоре, при колебанието между два вида, в последния момент, без да се усети, е избрал тези без сладолед. Решава да компенсира с мечтаното тирамису. Кумата не дава и да се издума. Катя я хващат нервите и решава да се избъзика.

- Стефане, не я слушай кумата. Я си хапни. Няма да живееш сто години я! Аз ти разрешавам.

Стефан е объркан. Кумата също, и отново е червена като домат. Усещам, че нещата са сериозни и се намесвам.

- Кате остави ги да се оправят! Те си знаят.

Кумата казва: „Не!” и Стефан клюмва над празната си чинийка.

Не сме се виждали повече от година. Говорим си за времето, качеството на храните, кризата, калпавата България и единствения шанс за децата им – на Запад.

Писва ми. Плащам и си тръгваме.

- Кво ще правим сега? – пита кумът.

- Ще си ходим. Всеки у тях си – отговарям.

Закарвам ги до тях. Влизаме в кварталчето от друга улица.

На входа й, върху подвижна преграда, червен знак с бяла лента и под него табела "Частна собственост".

Пропуснали са да добявят: "Trespassers will be shot! Survivers will be shot again!"