Май... май... е лъжа...а?
Или пък не е , щото той нали сам е вярвал в думите си? Значи не е лъгал?
Но пък другият е останал излъган. И тогава все пак има лъжа. И тя няма откъде да дойде освен от този, дето е казал или обещал нещото...
Даааа... значи все пак е излъгал.
Искам да кажа СЪМ излъгал... макар че, но това вече го казах.
Лъжец! Долен лъжец. А бях убеден и на всички обяснявах колко съм честен.
А се оказах лъжец... Жалко!
Поне ще си призная. Признат грях, половин грях. Нали така?
Ако бях религиозен щях да се изповядам и... десет пъти "Отче наш!", и готово - светиш като нов. Ама не съм. Не лъжа. Но вие сигурно вече не ми вярвате, щото нали... вече един път излъгах...
Е, нищо не може да се направи.
Книга ще има. Поне доколкото зависи от мен. Щото издателството обеща, човекът дето ми обеща, ми даде парите и сега остава само да избера кое да и кое не.
Хм. Баба ми ми разправяше една приказка. Всъщност анекдот или виц. Не знам по нейно време не се е казвало нито анекдот, нито виц. Виж ти - от толкова време се ровя в нейното време, а не знам как се е казвало тогава на вицовете и анекдотите. Ще трябва да потърся.
Та тя ми казваше тази притча (тя и притча не й казваше). Тя винаги започваше смешните си с историйки с "Като оня:.."
Като оня дето бил гладен и си набрал от чужда градина череши. Избягал надалеко, седнал под едно дърво и започнал да яде череши. Ял, ял, ама преял. Изсипал останалите на земята и ги препикал, щото вече нали се бил наял.
Понеже преди това се бил уморил от бягането, пък и преял, доспало му се и легнал под дървото та заспал. Като се събудил, усетил, че пак е гладен, щото то с череши за колко можеш да се наядеш. Надвесил се над разсипаните череши и започнал да ги избира - "Тази пикана, тази не..." докато ги изял всичките.
Книга няма да има.
Благодаря ви за участието!
Питането ми е: Това, което сте чели тук, съдържанеито на потенциалната книга, може ли всъщност да се нарече съдържание на книга. Някой от вас (само по принцип - за вас тя няма да е интересна, защото вече сте я чели тук) би ли си купил книга с такова съдържание (примерно 200 страници за 10 лева)?
Имате 30 секунди.
След година и половина на новата служба, установих няколко сериозни проблема в организацията и стила на работа. Реших да споделя наблюденията си с Главния и оня ден поисках среща. Уведомих директорката си за намеренията ми и тя ми каза, че няма смисъл да говоря с Главния.
Противно на нейното мнение, разговорът се оказа изключително полезен - убеди ме напълно и окончателно, че всякакаъв разговор с Главния е напълно безполезен.
Снощи ходихме до Билата да понапазаруваме за Коледа. Условно казано "за Коледа" щото нищо коледно нямаше в пазара ни, освен кило мандарини и кило портокали. Никакви ядки, шоколадови бонбони, стафиди, сушени кайсии, пастърми, луканки, сухи салами... А, да - взехме на далавера 4 двулитрови бутилки кола на цената на три и два готови блата за торта.
Последна неделя преди Коледа, а Билата празна. Друга година чакаш за количка, а сега по един човек на каса, че даже и по нито един - кандилкаш се като пиян, на касата, от която единственият клиент си тръгва ли да се наредиш или на по-близката, на която влиза клиент с по-малко от половин количка пазар.
Ели искаше да си купи ленено масло - пие го за жлъчката дето я няма, но не видяхме. Щандовете и те доста семпли - бая неща не се виждат по тях.
Днес светнало едно слънце, въздухът не се вижда никакъв, температурата съвсем поносима, викам на Елчето:
- Ще сляза до Женския пазар да ти купя ленено масло.
- Ми слез. Тъкмо ще се разходиш. Купи ми и от онези сушените зеленчуци от Ани.
- Тя Ани нали знаеш, че не работи в неделя.
- Нищо, ти погледни. И орехчета малко да вземеш... ако не са много скъпи... Аааа, що не видиш за дънки. Едните са ти много тънки за зимата.
- Вярно, ще погледна.
Слизам с трамвая. Не стигам до пазара, щото ремонтират трасето и се налага да повървя повечко пеш. Тук дънки, там дънки - няма! На всички сергии само анцузи, ватени, почти като онези от детството ми. Мярвам дънки на едно сергийче, ама платът им тънък като вестник, пък и едни парцалчета по тях, едни разръфани - не са за мен - много са модерни. По-надолу още една малка сергийка, но дънките само дамски - пайети, стъкълца... Стигнах до грънците в долната част на пазара. Няма и няма. Тъкмо мислех да се връщам и мярнах сините крачоли да висят от една маса през две сергии напред. Спрях се там, пипам плата - тънък. В това време през тротоара се приближава въз черен млад циганин.
- За тебе ли?
- За мен.
- Ей сега ще те облека. Само за 30 лева ще ти ги дам.
- Ама искам по-дебелшки, че зимата...
- Има, бе. Имам ватирани - и дърпа едни от края на масата.
- Ааа чак ватирани не... имаше едни от по-дебел плат...
- Има, бе! - този път измъква изотдолу един чифт от средата на масата. Как не съм го видял?
- Ама искам широки и дълбоки… и дълги, щото...
- Има, бе! Ей тез са твойте...
- Ама широки, щото аз...
- Чакай! - докато се усетя циганинът ме връзва през кръста с един шивашки метър и го стяга на корема ми.
- Не го стягай, че то аз и без това... широки да са... и дълбоки, като клекна да не ми се вижда гъза.
- Ааа не! Няма как да ти се види гъза – убедено ме успокоява циганинът и налага чифта дънки върху мен.
Вдигах ги нагоре, смъквах ги надолу, дърпах дъното, мерих от него до колана и обратно... май стават. И на дължина като че ли са добре...
- Добре, ще ги взема.
- Ще ги вземеш ми! Те са си твоите. Ще ме споменаваш цял живот.
- Бе аз, че ще те споменавам, ще те споменавам, ама да видим с какво.
- Няма бе! С хубаво ще ме споменаваш. Хайде със здраве да ги носиш! Чакай да ти ги сложа в торбичка. Няма да я плащаш.
Благодаря и си тръгвам доволен. Връщам се назад по пазара, купувам маслото, орехи...
- Що тези са по 14, а тези по 12?
- Щото тези по 12 не са на половинки, а на по-дребно са натрошени. Иначе са еднакви.
- Триста грама от 12. Че те баш те трябва да са по-скъпи - по малко им е дъвченето.
За 300 грама орехи продавачката не се чувства длъжна да се усмихва на тъпите ми шеги.
Вече е към четири. Гладен съм и си мечтая за филийки, намазани с масло и мед, от онзи дето ми го даде Надето. После се опъвам на дивана и... кеф!
Прибирам се. Свалям дънките и обувам новите да ги пробвам. Още като минаха коляното, ме обхвана лошо предчувствие - на бедрата влизат като китайски презерватив на афроамериканец. Нахлузих ги криво-ляво с нищожна надежда, но краищата на колана отказаха да прекосят последните 12 сантиметра за да се срещнат. Споменах циганина. Няколко пъти го споменах.
- Ама ти не ги ли мери! - задава излишен въпрос женичката.
- Къде да ги меря? Там имаше само една маса. Не, че ми пука особено да остана по долни гащи на улицата на пъпа на София, ама да свалям палтото, да си развързвам връзките на обувките... пък и студено. Майната му!
- Да бе - майната му! Трийсет лева!
- Е кво сега? Да тичам пак до долу? Още два часа да се разкарвам?
- Ще тичаш я! Трийсет лева! - повтаря единствения си, но неоспорим довод женичката и аз навлякох пак старите дънки.
По пътя към пазара си проигравах предстоящата ситуация. Може циганинът да каже, че не може да са ми малки, нали ме мери. Няма проблем - събувам си гащите и му доказвам. Хич не ми пука. Ами ако каже, че не съм ги купил от него - циганин е все пак - няма логика да му рекламирам чужди дънки, ама знам ли. Може пък с всичко да е съгласен, ама да не ще да ми върне парите. Кво да правя тогава? Да го псувам, само ще се ядосам повече, пък и там са само цигани, знам ли. Мамка му, кога ще се науча да си проверявам нещата!
Стигам до сергията. Циганинът го няма. Насреща ми циганка на средна възраст ми показва жълтите си зъби в мила усмивка.
- Тука имаше едно момче. Много познава. Позна, че ще го споменавам.
- Ти спомена ли го? - продължава да ми се усмихва циганката.
- Споменах го - няколко пъти - натъртвам аз - малки са ми - вадя дънките от торбата - чак от Борово се връщам.
- А като го спомена... тъй... за майка му нещо каза ли? – усмивката става закачлива.
- Ааа не! Как така за майката - усмивката й все пак е послегнала козината на врата ми - само така... с добро го споменах - "Да е живо и здраво момчето!"....
- Тъй тъй. Тъй се казва, и: "Господ здраве да му дава!". Щото аз съм майка му, та ако си я споменавал... Сега ще те оправя. Чакай да видя - хваща един чифт от масата, докато аз се опитвам да й покажа колко по-широки трябва да са дънките.
Улучила е точно разликата.
- Хайде, със здраве и сега мен да ме споменаваш - ухилва се широко циганката.
Като се прибрах пак пробвах дънките. То какво пробване – само ги нахлузих, опънах двата пеша да видя дали се срещат и ги изхлузих, че бях умрял от глад. Старите останаха на закачалката в коридора.
Тази сутрин тръгвам да се обличам и излизам в коридора да взема колана от старите дънки. Няма ги.
- Къде са ми дънките?
- Тате, ти съвсем откачи! Нали каза, че ще ходиш с новите. В пералнята са.
- Откачил! Нали ми трябва коланът, документите, парите!
- Очи ще ти извадят – ударението е на „о” – нали женичката е трънчанка, ашладисана на шопски корен.
Това й е любимият израз. Тя, понеже бая годинки е живяла сама докато й излезе късметът с мен, подрежда всичко като на картинка. Ама не просто да е подредено, ами да е скътано, прибрано, да не се вижда много, щото не обича да й е натрупано. Та при нея „очи ще ти извади” е толкова очевидно колкото супер снайперист в пълен камуфлаж – върху него да стъпиш пак няма да го видиш.
Връщам се в спалнята и започвам да се оглеждам. За мен ваденето на очи, ще рече нещото да е там, където не му е мястото, та да се набива на поглед – на бюрото, върху шкафа, върху леглото… Да, ама женичката е професионалист. Кафявият колан е стегнато навит върху малкото кафяво шкафче зад вратата на спалнята, а документите и парите са умело прикрити под него. Наоколо всякакви джунджурии – тъмнозелена фигурка на две прегърнати пеещи жаби, кехлибарено жълт пепелник с разноцветни акумулаторни батерийки в него, тъмно кафява кутийка за бижута, тип старовремска ракла, малко антикварно радио „Пионер” от кафяв бакелит. „Очи ще ти извадят!”. Вярно, на няма педя от пуловера ми са, ама…
Обувам дънките. Нещо не е така. Вярно, че отдавна панталоните не се шият така, че коланът им да се свива, та да ги държи на кръста, ама на тези даже не продължава направо, ами се отваря като фуния. Нищо, ще си припомня времената от преди 15 години, когато бях 70 кила и прегъвах колана на двата шева отстрани, та да не прави много видими бръчки. Стегнах се, погледнах се в огледалото... от двете предни халки за колана, надолу към чатала се спускат на триъгълник две яки гънки. Нещо като платката на мъжките боксерки, която би трябвало да побере мъжкото достойнство, само че обратно – тук „платката” ляга гладко на корема, а двете части над бедрата са бухнали като за бутове от рисувано филмче. Подръпнах дънките нагоре. Още по-зле. Смъкнах ги надолу, дето най го мразя – не помага.
Отивам в кухнята и се показвам на женичката.
- Много ли е зле?
- Миии… кво да ти кажа… то се мери…
- Мери се! Къде да меря!
- В Априлци как мериш?
- Бе там влизам зад масата… тук няма де да вляза. Майната му!
Донатъкмявам криво ляво гънките – ако не мърдам може и да не ги забележиш. Обличам пуловера. Слава тебе Боже! Пуловерът стига до чатала и ни гънки се виждат, ни дявол. Ще ги нося само зимата.
Сядам да закусвам. Двата странични шева елегантно лягат почти в средата отгоре на бедрата ми. Ставам, пооправям се, оглеждам се – всичко си е наред – шевовете са си отстрани. Сядам – те пак отгоре.
Споменавам циганката. Тя нали така каза – нея да споменавам.Днес е неделя и ще ходим на пазара в Ново село. Само дето нощес валя много и не знам дали на връщане ще мога да кача колата по баира. Най-много да направя като моя приятел от студентството - Пламен.
Той е много работен и умятен - електроника, двигатели, часовници, водопроводи... бе от всичко разбира и то на дълбоко. Като студенти, го прилапа една селянка от Калофер. Докато бяхме студенти се беше култивирала малко и му се глезеше, но после си стана пак селянка и му стъпи яко на шията. Той и той е здрав селянин и ако не беше висшист сигурно щеше да играе гьостерицата, ама нали и него го близна "културата".
В Калофер тъща му има лозе. Той преработи старото си "Балканче" на мотокултиватор да може да го оре.
Отишли си веднъж по-рано на пролет и тъщата го припира:
- Пламене, утре трябва да изорем лозето.
- Не може, бе бабо, кално е. Не бери грижа, ще дойда след седмица и ще го изора.
- Ааа, как след седмица, аз за утре съм пазарила каруцата от комшията (да закарат култиватора до лозето). Сега да я връщам, па другата седмица пак да му се моля.
- Няма страшно. Аз ще му я поискам. Ще ми я даде. Колко услуги съм му правил.
- Няма, няма. Утре трябва да го изорем.
Напушил се Пламен, ама мир да има, на другия ден натоварил култиватора барабар с двете усойници, и на лозето.
"Тръгвам - вика - аз с култиватора, ама нали земята прогизнала, той вместо да оре напред, се окопава надолу. Измъкна го с триста зора от ямата, пак тръгна, пак се окопава. Тъй ли, викам си, бутнах го на една страна, отидох дръпнах два дълги теля от колците, направих им примки, едната на врата на тъщата, другата на жената, вързах другите краища за култиватора и: "Дай! Тегли! Наляво! Надясно!". Изорахме към една трета и биволиците каталясаха. От тогава не съм стъпвал на лозето. Аз вино и ракия не пия!"
30 април 2010
Ох, ще трябва пак да си търся очен лекар. Като ми се насълзят очите и започват да ме щипят. До преди месец и нещо очите ми бяха като на граф Дракула. Виждаха се всички капиляри от метър разстояние, бялото на очите ми изглеждаше дюс червено. Ходих при моята очна докторка, дето от 7-8 години ми прави очилата... нека първо да разкажа как стигнах до нея.
Преди години, ми се появи някаква мастна пъпка на десния горен клепач. От страх (ужасявам се да ми пипат очите) дълго време не отидох на лекар, като се надявах да ми мине, но не мина. Отидох и я махнаха. Тогава бяха два от най-ужасните дни в живота ми. На оперираното око имах марля, но не знам защо не можех да отварям и другото, защото моментално ме прорязваше остра болка. Както и да е, мина ми окото, обаче забелязах, че като гледам сграда недалеч, дясното ми око разфокусира и виждам рамките на прозорците двойни.
Отидох в поликлиниката, някаква криза на прехода пак беше тогава. Една кака, докато си говореше с някаква приятелка, ми смени няколко лещи, каза ми че имам астигматизъм и ми нагласи едни дето виждах горе-долу добре. Даде ми и един правоъгълен лист, защото като имаш астигматизъм виждаш правоъгълника като трапец, докато не го коригират с въртене на лещата. Предписа ми очила и ми каза къде ги правят най-добре. Направиха ми ги, сложих ги и... щях да се пребия. Бордюрът на тротоара ми изглеждаше висок 10 см, но в действителност си беше 20 и аз се строполявах от тротоара на платното (знаете как е когато някое стъпало те излъже с по-голяма височина). Виждах гълъбите изключително ясно, само дето бяха малко по-големи от врабчета. Върнах се в оптиката, каката измери очилата, погледна рецептата и каза, че всичко си е точно и просто трябва да свикна да ги нося. Оправените бяха същите. Реших да отида на частен лекар. Тъкмо бяха започнали да никнат като гъби – кой в апартамента си, кой в някое приземно помещение във входа на блока, кой във все още държавния си кабинет. Препоръчаха ми една лекарка на другия край на София.
Отидох. Много любезна, много внимателна. Бе, частник! Преглежда ме половин час (нямаше компютър) и накрая ми предписа очила и оптика където да ги направят. Направиха ги. Бяха по-зле от предишните. В деня, в който тръгнах пак към кабинета й да ми каже къде е грешката, транспортните шофьори в София стачкуваха. Също и такситата. Стигнах пеша до кабинета й за близо два часа.
Чаках я още един час да се появи и тя дойде разярена като оса. Влязох. Нямаше и помен от любезност. Очилата си били наред. Прегледа ме на таблото. Виждам, ама нещо не е точно. Помолих я да ми даде лист хартия за да проверя геометрията на астигматизма. Тя откъсна парче вестник с неправилна форма. Помолих за правоъгълен лист и тя като ме почна: "Ти, с твоя шантав астигматизъм, какво искаш?!?"
Станах, кротко, оставих 20 лева на бюрото й, тихо казах "Благодаря!" и си излязох, без да взема рецептата. С периферното си зрение я видях как се смачква.
После ходих при един доцент, после при един професор. Ефект нулев. Все не виждам като хората. Накрая зарязах. Беше минало около година. Минавам покрай една оптика, нещо ми щукна и влизам. Питам могат ли да ми дадат такъв и такъв диоптър стъкла, да си ги сложа пред очите, да ги завъртя, така, че да си оправя геометрията и те да ми направят очила. Оптичката щеше да падне под бюрото.
- Ама господине, то това не се прави така. Има си лекари за това.
- Знам - троснах й се аз - имам точно 5 рецепти от държавник, от частник, от доцент и от професор и петте са различни. Не ми трябва лекар. Дайте ми лещите да ги пробвам.
- Бихте ли ми дали рецептите?
Аз си ги носех в портфейла (знаете как сме мъжете - все тъпчем разни листчета в портфейла). Тя слезе на долния етаж и чувам от там:
- Гледай, ма! Вярно казва човекът, че са пет различни за половин година.
Върна се после с лекарката. Прегледа ме тя. Направиха ми очила и всичко си дойде на мястото. От тогава ходя от време на време да ми пипне диоптъра.
Та тази лекарка ми каза, че очите ми кръвясват от така наречената компютърна сухота, щото много седя на компютъра. Вярно е, ама аз седя на компютъра от 20 години, а зачервяването е от месец, ама нали тя е докторът. Предписа ми някакви капки и изкуствена сълза. Капах капките две седмици - ефект няма - очите ми пак червени. И като се насълзят щипе, та се не трае.
Викам си ще ида до поликлиниката. Да, ама нали не съм си плащал два месеца осигуровките, щото бях безработен и минах на платен прием - 25 лева. Чакам пред кабинета. Имаше още една чакаща за съседния кабинет и ми каза, че вътре има пациент. Мина повече от половин час, реших, че може да се е объркала и почуках. Имаше пациент. Изчаках още петнайсетина минути и като излезе жената, докато се надигна от седалката, някаква леля се появи от нищото по коридора с две листчета в ръце и се набута в кабинета. Само пътьом изстреля:
- Аз не съм за преглед.
Вратата остана леко открехната и чувам вътре се води личен разговор - "Как си, що си?". Чакам. Минаха 5 минути, 10, 15, жената не излиза. На двайсетата отворих вратата и застанах между лекарката и жената, които си говореха до вратата, с лице към лекарката и с гръб към жената. Казах "Добър ден!" и загледах лекарката от упор. Другата само рече: "Хайде, чао!" и се изниза.
Обясних на лекарката, че ми кръвясват очите, и че ми щипят когато са насълзени. Тя ме сложи да ми мери лещи за очила. Повторих й, че не съм за очила и тя ми каза да се преместя на компютъра. Пътьом ме попита какъв диоптър нося. Казах й - 1 на 1.
- Ами, да грешен Ви е диоптърът. Вие нали сте над 50, трябва да е 2 на 2.
- Миналата седмица бях на лекар и ми предписа този диоптър.
- Ми грешно е. Над 50 се дава 2 диоптъра.
- Значи, няма нужда да ходим на офталмолог. Щом приберем масата от петдесетия рожден ден и отиваме да си купим очила 2 диоптъра от Женския пазар?
- И какво толкова ви е на очите? Аз не виждам нищо особено – направи се, че не е чула лекарката.
- Ами червени са. Като отида на интервю за работа изглеждам така, сякаш цяла нощ съм ревал и аха-аха пак ще се разрева. Кой ще даде работа на такъв?
- Работата не е в очите. Вие се дръжте грубо с хората, па чакайте някой да ви вземе на работа – значи все пак е чула.
Предписа ми капки. Междувременно в кабинета се напъха някакъв мъж, явно познат на докторката. Реших, че ще съм нахален докрай.
- Значи според Вас нищо ми няма на очите, но ми предписвате капки?
- Ами нали сте дошли за капки. Не искате очила.
- Добре, ама аз имах и второ оплакване - щипенето в очите при сълзене. Тези капки ще ми помогнат ли или трябва и други?
- Те очите могат да сълзят от много неща - от компютъра, от телевизора, там знаете, има едни лъчения.
- Аз не Ви питам защо ми сълзят очите. Те не ми сълзят безпричинно. Плача, когато гледам тъжен филм например, но това е нормална емоция, а не радиация от телевизора. Питам Ви защо очите ми щипят, когато сълзят, а не защо сълзят.
- Ми те сълзите имат едни соли, дето ...
- Аха, значи имам някакъв проблем със съдържанието на сълзите, който предизвиква щипенето. Е това с какво ще го оправим?
- Ми аз ви казах - очите може да ви сълзят по много причини.
- Ясно. Нямате отговор на въпроса ми - и си тръгнах без да взема рецептата.
След седмица-две зачервяването и щипането изчезнаха.
Слушай внимателно. Хората не винаги казват това, което си мислиш, че казват.
Често дори не и това, което те си мислят, че казват.
Хората винаги разбират когато не си прав. Когато го разбереш и ти, признай си – обратното само те прави смешен.
Питай, питай и отново питай. Ще се учудиш колко голяма може да бъде разликата между първия и последния отговор на един и същ въпрос.
Емоциите са ирационални. Не можеш да промениш емоция с рационални доводи.
Любовта и омразата са емоции.
Казвайки „очевидно”, имаме предвид „неоспоримо вярно”. Всъщност, „очевидно” означава само „видяно от очите”, по-точно - какво мислим, че виждат очите ни. Киното отдавна се е научило да лъже окото (мозъка).
Не приемай очевидното непременно за неоспоримо вярно.
Никой не знае всичко за всичко. Ако не питаш, ще те уважават глупаците. Ако питаш, ще те уважават умните.
Изборът е твой!
Животът е безсмислен без принципи. Животът е невъзможен без компромиси. Важното е да прецениш с кои принципи можеш да допуснеш компромиси.
Знанията в главата ти може и да са безценни, но докато си стоят само там, нямат никаква стойност.
Безсмислено е да изискваш, ако не можеш да контролираш. Безсмислено е да контролираш, ако не можеш да санкционираш.
*До тези заключения стигнах за своите 55 години. Ако някой си ги познае, това е само защото всички рано или късно стигаме до тях.
Успешна е онази сделка, в която всяка от страните е убедена, че печели повече от другата.
Ако се замислят, всички знаят, че цена 499 лв. не е „четиристотин и нещо”, а практически 500 лева.
Повечето обаче, никога не се замислят и измамата работи безотказно.
На куче, притиснато в ъгъла не остава никакъв избор освен да хапе. След като постигнеш целта си, дай възможност на противника да се оттегли.
Съмнявай се в правотата си, дори когато си напълно убеден в нея.
Човек може да се самозаблуждава много дълбоко и много дълго.
Винаги „си пускай фиша”! Не винаги ще печелиш, но ако не го пуснеш, никога няма да спечелиш.
Доверявай се само на проверени хора.
И все пак не забравяй, че те също са хора и лоялността им към теб не всякога зависи само от тях.
За да жънеш, трябва първо да посееш. Не е достатъчно, но е абсолютно необходимо условие.
Не всичко, което посееш обаче, ще даде плод.
Бъди коректен с всеки, който още не е показал, че не го заслужава. На некоректните не дължиш коректност.
Давай втори шанс. Всеки може да сгреши.
Не забравяй – казва се „втори шанс”, не „следващ шанс”.
И най-големият началник също има началник, така че не всичко зависи от него.
Не си сменяй работата заради някого, когото не можеш да търпиш, защото не знаеш какви хора ще намериш на новото място.
Не си сменяй работата за да си с някого, с когото се разбираш добре, защото няма да можеш да го следваш навсякъде.
Отстоявай позицията си, но не си запушвай ушите за мнението на другия.
* Троянска поговорка
Ще рече, насила ум никому не можеш да налееш -
ако няма достатъчно ум да се оправя сам,
съветите няма да му помогнат много
или поне не за дълго.
Съветите са като картите, които крупието ти раздава на покер. Някои карти сами по себе си са силни, други слаби, но в играта две двойки бият едно асо. Кои карти ще изхвърлиш и кои ще запазиш, решаваш ти и само от теб зависи как ще ги разиграеш. Каквито и карти да ти е дало крупието, загубата или печалбата са само твои.
Когато отказваш, казвай истинската причина или изобщо не давай обяснение – това е твое право. Бъди сигурен, че на всяка лъжлива причина за измъкване ще бъде противопоставен компромисен вариант, който я обезсилва.
„Не” е един от напълно коректните отговори на всяка молба или покана. Научи се да казваш „не”!
Обещавай само това, което зависи единствено от теб. За останалото можеш да обещаеш само да се постараеш.
Добре е да обмисляш нещата, но в крайна сметка само действията имат значение.
Ако ти предлагат изгодна сделка, като твърдят, че са на загуба, бъди сигурен, че загубилият ще си ти.
