Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Поради залелия ме напоследък спам, коментарите ви ще бъдат публикувани след като ги видя.
Автор: diado Категория: Други
Прочетен: 119764 Постинги: 163 Коментари: 301
Постинги в блога от Декември, 2012 г.
26.12.2012 22:36 - Спомени

Светлозар Раев - първи братовчед на майка ми, затворен от комунистите в лагер и избягал в чужбина през 62-ра, беше виден архитект в Германия, първият ни представител в Съвета на Европа и вторият ни посланик при Ватикана. Срещнах го за пръв път през 2002. Помолих го да ми напише няколко страници за преинтересния си живот.

- Рано ми е за мемоари - отряза ме той.

Беше на 81. Почина на 83 без да остави семейство, потомство или поне няколко страници за себе си.

Аз няма да направя тази грешка. :))))))

= = = = = =

Трудовият ми път започна с една случайност и през всичките трийсет години, все някакви случайности или наглед дребни нещица, предизвикваха остри завои, плавни изкачвания и стръмни спускания.

Но да започна отначало - училището. Е, не съвсем от първи клас, а само от там откъдето започна да се загатва професионалното ми бъдеще.

Бях добър ученик, никога „най-добрия в класа” (за разлика от едно старо стихотворение). Отличник, но повече благодарение на труд, отколкото на талант. Трудолюбието също не ми е отличителна черта, но при амбицията на майка ми и строгостта на баща ми, въпросът не подлежеше на обсъждане. Петиците натъжаваха майка ми, четворките я огорчаваха, при тройка получаваше нервна криза, а при няколкото двойки изпадаше в ступор. Баща ми реагираше винаги с едни и същи думи: „То си е за него”, но колкото по-ниска биваше оценката ми, толкова по-ниско веждите му прихлупваха очите и толкова по-ниско увисваше долната му устна. И толкова по-дълго не ми говореше.

Ще се отбия малко встрани, за да разкажа за първата важна случайност в живота ми, която впоследствие се отрази сериозно на трудовата ми кариера.
Не знам как е било в София, но в малките градове, учениците участваха в повече извънкласни занимания, отколкото часове в училище. Хор – задължително, спорт, кръжоци, езици, музикални инструменти…

Приятелка на майка ми – инженер в завод „Елпром”, решила да се пробва да преподава незнайно къде учения английски и помолила да се пробва на мен. В Троян тогава, че и докъм осемдесетте, в училище не се изучаваше английски – само руски за всички и немски или френски по избор. Майка ми естествено се съгласила, тя така и не се научи да отказва каквото и да било – „Какво ще си каже човекът!”.  Тогава бях на десет. Ходих няколко месеца при „леля Гълъбина”, докато тя роди. Преподаваше ми в кухнята, където постоянно миришеше на бебешко повръщано и „аки”, и по диагонал над масата висяха прани пелени и ританки. Понякога, докато ми правеше диктовка, тя хранеше с домашни кашички новородения си син (купешките бурканчета и детски кухни се появиха много години по-късно).

Проблемът беше, че детето й се роди с дефект – заешка устна – нещо като канал в небцето, започващ от горния венец. Криво-ляво изкарахме една година, но на следващата, тя реши да се откаже.

За късмет, по това време се откри частна школа по английски. Водеше я другарката Шипкова. Записахме се десетина деца от двете основни училища. Уроците бяха от седем до девет и половина вечер, два пъти в седмицата, в „горното училище” – „Иван Хаджийски”. То е на около два километра от къщи, та зимата доста ми се увиждаше пътя, но пък стигнех ли веднъж, беше интересно – и съкурсниците, и езика, и другарката Шипкова (не мога да си спомня малкото й име). Тя беше много симпатична, мила и интелигентна жена, на около 60. По-късно разбрах, че има сестра – Йоланда Шипкова, която също живееше в Троян със съпруга си, когото всички наричаха „господин Шипков”. В онези времена на поголовно другаросване на всички нива, това „господин” ми звучеше много странно и дори някак опасно. По-късно разбрах причината за тази особена почит към този висок, слаб, сух, леко прегърбен, зиме и лете с шапка на главата господин, на около седемдесет и пет. Преди 1944 бил преводач в английското посолство в София. При комунистическия преврат около 9 септември 1944, от посолството му предложили да се укрие при тях, защото знаели отношението на нахлуващите руснаци към тъй наречената буржоазия. Нямал прегрешения човекът, ама решил да не рискува. След около седмица, премислил – в нищо не е виновен, и се прибрал вкъщи. Почти веднага го арестували.

- Ама чакайте! Нищо не съм направил!

- А като не си направил, що се криеш, а! Шпионин!

Последвали 7-8 години в затвора и изселване на семейството му в Троян. Не знам дали сестрата на Йоланда е дошла да живее с тях доброволно или и тя е била изселена, но след като изкарахме една учебна година в школата, в самото начало на втората, другарката Шипкова ни каза, че трябва да се раздели с нас, защото заминава да живее в София. После слуховете разнесоха, че комунистите са прекратили интернирането й поради старост. Хората казваха, че се отнасяло за цялото семейство, но господин Шипков и жена му Йоланда така и не се върнаха в София – повече от половината им живот беше преминал в Троян.

Да замества другарката Шипкова отнякъде бяха изровили един белогвардеец – Гудзенко, на 83 години. Фъфлеше на ужасен английски с украински акцент, като от устата му непрекъснато хвърчаха слюнки. Българският му беше още по-зле. Докато някой от нас сричаше по учебника, той задрямваше и тънка струйка слюнка се спускаше от ъгълчето на устата му. На втория урок бяхме половината, на третия аз не отидох и после разбрах, че и другите не са отишли. До там ми беше сближаването с езика на покварата. Поне така си мислех тогава.

Кои предмети ми харесваха в училище? История, биология, литература (но не и граматиката), геометрията (но не и алгебрата). Останалите учех къде с усилие, къде с досада. Когато завърших основното си образование (8-ми клас), вече не помня как ми попадна учебната ми характеристика, която трябваше да се предаде по-нататък, ако продължа да уча. Тези характеристики бяха предназначени за следващите учители – да ги ориентират горе-долу какъв материал им пращат, и се пазеха в тайна от обекта на характеристиката. Защо? Нямам ни най-малка представа. Не помня много от тази характеристика освен, че ми се препоръчваше (как, като характеристиката беше тайна от мен) да се занимавам с хуманитарни науки защото не съм силен в математиката, макар че имах шестица. Явно бележките си бяха бележки, но в характеристиката учителите пишеха кой колко струва в действителност.

Оцених тайния съвет като правилен, но критериите за образование в Троян бяха други. В града имаше четири средни училища. От седми клас можеше да се кандидатства в езикова гимназия – немска в Ловеч и английска в София или Видин. Това беше рядко явление – едно защото езиковите гимназии се пазеха за децата на „наши другари” и друго, защото троянци нямаха навик да гласуват доверие на децата си да живеят сами в друг град на такава крехка възраст. Само една от съученичките ми – Катя, отиде в английската във Видин. Дали опасенията на троянци се потвърдиха или просто така си й беше писано, но Катя от скромно момиче израсна в не съвсем сполучлива съпруга и провалила се майка – разведе се, отсъстваше години по чужбина, а двамата й сина станаха контингент на полицията, кое за дрога, кое за кражби и побоища.

Та да се върна на местните училища. Най-високо, не само защото беше кацнала на върха на един хълм, стоеше гимназията. Там отиваха тези, които със сигурност щяха да се опитат да „следват висше”. Гимназията даваше средно образование, но не и истинска професия, макар че имаше учебно-професионални предмети като машинно чертане и химик-лаборант, според профила на заводите в града. На първо място в класацията беше математическата паралелка, после немската, френската и смесената. След гимназията се класираше Техникума. Предназначението му беше да даде средно  плюс стабилно професионално образование за онези, които не смятаха да продължават образованието си в университет. Все пак най-добрите ученици, завършили техникума получаваха достатъчно добра подготовка, за да кандидатстват и влязат в университет. На трето място беше СПТУ-то (средно професионално техническо училище). На пръв поглед то дублираше техникума, но за разлика от него и гимназията, където се влизаше с изпит, в СПТУ-то влизаха всички, които не успяваха да влязат другаде. Критериите за влизане и обучение бяха достатъчно ниски, та всеки да може да завърши с някаква професия, необходима в местните заводи. Последно по престиж беше „Керамичното”. Официалното му название беше СХУПИ – Средно художествено училище по приложни изкуства и в него учеха деца практически от цялата страна, но за нас – местните, то си беше Керамичното – развъдник на лесно достъпни момичета, без особен родителски контрол. Естествено нещата бяха попресилени, но наистина с гимназистка можеше да се сближиш само ако я убедиш, че си безумно влюбен в нея, а в „публичния” (общежитието на Керамичния), можеше да си хванеш приятелка при облекчени условия.

Въпреки написаното в характеристиката ми, кандидатствах за математическата паралелка в гимназията. Там се влизаше най-трудно, но пък общото мнение беше, че се получава най-качествено образование и след това влизането в университет е почти гарантирано. Формално, разликата между паралелките в гимназията беше, че в математическата се учеха няколко часа седмично повече математика, в немската – съответно немски, а във френската – френски език. Истинската разлика беше, че изискванията на учителите традиционно бяха по-високи към математическата паралелка, което ни принуждаваше да полагаме повече усилия за същите оценки. Имаше полза – от 23 човека в паралелката, двама завършиха висше военно училище, което макар и пълноправно висше образование, не се считаше за 100% равностойно на гражданските висши училища поради относително по-малкия брой на кандидатите за военни и съответно по-ниските критерии за прием. Останалите 21 завършихме граждански висши училища – инженери, лекари, архитекти, учители и един философ.

Дойде време да кандидатствам. Нямах никаква идея какво. Нищо не ме привличаше истински, не ходех в кръжоците по електроника, или авиомоделизъм в града. Просто три години учех за високи оценки, за да не ядосвам майка си, за да имам по-висок бал за кандидатстване в университет и за самочувствие (в този ред). Че трябваше да стана висшист изобщо не подлежеше на съмнение – от една страна ме подпираше амбицията на майка ми, от друга, поне толкова силно, желанието да намаля поне статистически броя на простаците, които биха ме командвали, ако остана със средно образование. Купих си кандидатстудентския справочник, легнах на кревата (любимата ми поза за четене) и го заразлиствах. Тогава най-модерната инженерна специалност беше електроника. Преподаваше се в София и в Габрово. Можеше да се кандидатства само в едно учебно заведение и Габрово автоматично отпадна като непривлекателен град за студентство. Оставаха София и Варна. Още от детските ми години Варна ми беше легнал на сърце, защото всяка година с баща ми ходехме там на море – в почивната станция на „Елпром” – Троян на спирка „Почивка” – комай последната в края на града в посока „Златните”.

Чувствах се в свои води в литературата, за което допринесе учителката ни, която ни създаваше увлекателни дискусии.  В главата ми плахо проблясваше „журналистика”, но тази специалност беше стратегическа в партийно отношение и само знания по литература не бяха достатъчни. Филолог, ще рече учител, не исках да ставам. Сега си давам сметка, че имам чене за юрист, но тогава тази специалност някак ме плашеше, а и тогава и досега ми изглежда доста непочтена. За медицина не исках и да помисля, макар че в Троян на най-висока почит бяха докторите. За архитектура се искаше рисуване, а аз макар да имам някаква минимална дарба за рисуване в плакатен стил, нямаше да се справя с изпита. Какво остана? Инженерство. Е, щом ще е инженерство, то тогава твърдо Варна, където МЕИ-то (Висшия Машинно-Електротехнически Институт) беше практически еквивалентно на софийското ВМЕИ. После щеше да се окаже, че точно тази година имаше една малка разлика, която щеше да предопредели съдбата ми занапред, но всяко нещо по реда си.

На същия принцип на отпадането отхвърлих Машинния факултет, силните токове, автоматизация на производството, и останаха Радиотехника и Съобщителна техника. Решено – Радиотехника, Съобщителната (идентифицирана с тракащите релета на централите) резервна. Ако нищо не стане, щях да кандидатствам с английски в Полувисшия институт по туризъм пак във Варна (изпитите се разминаваха във времето).

Семейният съвет реши да отида да се подготвям по математика в Горна Оряховица при Ванчето – братовчедка на майка ми. В Троян учителите Балеви и Борджукови подготвяха кандидат-студенти по математика с гарантирано влизане, но слуховете разнасяха суми от 1000-2000 лева, а в Горня, както местните наричаха Горна Оряховица, беше сформиран десетдневен курс от петнайсетина човека  по 150 лева всеки. От тази подготовка си спомням две неща. Първото беше, че още първия ден преподавателката си избра 4-5 математически генийчета от местната гимназия, които решаваха задачите преди аз да успея да препиша условието от дъската, и работеше с тяхното темпо, та аз не само не реших нито една задача, но и не разбрах как се решават – „Ясно е нали!” задаваше реторичен въпрос преподавателката, бързо изтривайки дъската след първите възгласи на гениите с по два-три варианта на решение. Вторият ми спомен беше песента на Лили Иванова „Неспокойно сърце” – по сегашному ковьорче на „Cuore Matto” на Little Tony. Ванчето имаха грамофон и въртях песента цял следобед (курсът беше сутрин) в стаята, в която ме бяха настанили. На третия ден Ванчето с измъчен вид влезе при мен:

- Виле, не искаш ли да се разходиш малко из града?

- Ааа не. Добре съм – и премесих игличката на грамофона в началото на току-що свършилата песен.

- Оттатък имаме и други плочи. Да ги донеса ли?

- Не, не, тази ми харесва.

- Добре. А може ли да пускаш и други песни от нея?

Схванах тънкия намек. Не че спрях да слушам само тази песен, но си я пусках тихичко.

Дойде време за изпитите. Варна – Варна. Изборът си беше мой. Изпитите бяха два – по математика и „политически”. Политическият изпит се държеше по предварително зададени 28 теми, една от които трябваше да се „развие” за четири часа на минимум четири страници голям формат. Между двата изпита имаше десет дни. Не знам на кого беше хрумнала тази брилянтна идея. От Троян до Варна с влак се пътуваше 12 часа. Автобусен превоз по такъв дълъг маршрут не съществуваше. Престоят в хотел, макар и 5 лв. на легло, се считаше скъп, а и в летния сезон, когато се провеждаха изпитите, беше почти немислимо да се намери свободна стая. Естествено първата мисъл в главите ни беше – Данчето, по-малката сестра на Ванчето. Те живееха вече осма година с двете си дъщери в един фургон в покрайнините на Варна. Трябваше да направят 10 години и щяха да получат жителство и право да си купят истинско жилище. Като казвам фургон, нямам предвид нещо самостоятелно някъде на къра. Общината беше създала цял квартал от фургони, надлежно подредени като в пионерски лагер с утъпкани, настлани със ситен чакъл прави пътеки, като миниатюрни улички между тях, номерация, водоснабдяване, електрификация и канализация, и дори малки градинки отпред по дължината на фургона, с ширина около две педи, където цъфтяха цветя донесени от всички краища на страната, а пред фургоните на по-предприемчивите апетитно висяха на колчета краставички и домати, в нозете на които люти чушлета гордо пъчеха лъскавите си коремчета на морското слънце. Фургонът си беше нещо като малък влаков вагон, скован от дъски и ламарина. Термоизолация тогава още не съществуваше като термин за подобни конструкции. Вместо на колела, стоеше подпрян на циментови блокчета на три стъпала над земята. Състоеше се от четири помещения – две стаи 2.80 х 3 м от двете страни по дължина и малко антре 1.4 х 1.5 м в средата откъм входа, от което се влизаше в също толкова малка баня/тоалетна.

Данчето и свако Трифон се зарадваха (или поне така изглеждаше), че ще им гостувам, а малките ми братовчедки бяха направо във възторг. Казвам „изглеждаше”, защото ми отстъпиха спалнята си в едната стая, а те спяха на дюшеци на пода в другата, заедно с децата.  Като оставим настрана спането на пода, натъпкването на четири човека в такова помещение в дървен фургон през най-горещия месец – август, за цели две седмици, едва ли е било най-приятното преживяване. Не ми го показаха обаче нито с дума, нито с жест или гримаса.

На изпита по математика изкарах 3.50 с решени задача и половина от три възможни. Не ми стигна бал за предпочитаната специалност „Радиотехника”, но високата обща оценка от дипломата и по математика, заедно с полученото „Да” на политическия изпит бяха достатъчни за резервната – „Съобщителна техника”. Записах се с идеята във втори курс да презапиша „Радиотехника”, защото първата година двете специалности вървяха заедно, но после разбрах, че съобщителната техника вече не е само телефония, а започва да става радиотехника плюс още нещо. Не тръгнах да сменям специалността.

Следва
 

Категория: Други
Прочетен: 602 Коментари: 0 Гласове: 4
Последна промяна: 26.12.2012 22:40
25.12.2012 18:18 - Алкохол и секс
Едно време знаещите ме учеха, че когато жените си пийнат, им се приисква секс.

Глупости! На жените винаги им се иска секс, само че като пийнат си го позволяват по-лесно.
Категория: Други
Прочетен: 1169 Коментари: 2 Гласове: 3
Търсене

За този блог
Автор: diado
Категория: Други
Прочетен: 119764
Постинги: 163
Коментари: 301
Гласове: 449
Архив